Ако някой ми беше казал през 1990 г., че Ливърпул няма да стане шампион в продължение на 29 години, щях да се обадя в лудницата да го приберат.

Нашите фенове се бъзикаха с тези на Юнайтед, че се са печелили титлата от 1967 г., така че никой дори не си е помислял, че ще трябва да чака по-дълго. Мислихме, че това ще властваме вечно.

Все пак Ливърпул се ръководеше от Кени Далглиш, а част от отбора бяха легенди като Алън Хансен, Джон Барнс, Йън Ръш ……. Но след Хилзбъро нещата се промениха много.

Ходих на много погребения с Джон Олдридж, който беше местен младеж и не можехме да го утешим. Дори когато се върнахме към предсезонните тренировки, все още всички говорихме за случилото се.

Все пак всичко, което можехме да направим е като професионалисти да се опитаме да донесем малко радост на феновете.

Започнахме сезона без загуба в първите осем мача, включително с победа от 9:0 над Кристал Палас. След леки колебание в средата на сезона и загуба в един мач, спечелихме титлата.

Начинът на Ливърпул беше доста простичък. Ръководството ни беше дало поле за изява и свобода. Сами се оправяхме с проблемите в съблекалнята. Всеки направил грешка, научаваше за нея от колегите си.

Все пак това бяха феноменални футболисти от световна класа. Чудя се колко би струвал днес Алан Хансен. Най-вероятно два пъти повече от 75 милиона.

Беше много силен, но и четеше играта с ходове напред. Всеки си мислеше, че той просто е роден толкова добър, но истината е, че си скъсваше задника на тренировки.

Всички играчи бяха от класа, но Хансен, Ръш и Барнс командваха в съблекалнята, защото бяха постигнали много с отбора.

Рони Уилън също бе от световна класа, Стиви Никъл беше брилянтен футболист, който спокойно играе на всяка позиция. Просто имахме футболист №1 за годината всеки сезон, бяхме най-добрите.

Джон Барнс стана играч на годината, тъй като имаше бързина, сила, страхотни асистенции, великолепни голове, а нашата работа беше да му подадем топката.

Ливърпул спечели дубъл в три поредни сезона, до голяма степен благодарение на него. Ако играеше днес, той щеше да бъде Меси и Роналдо, взети заедно.

Победите за Ливърпул бяха навик, като дори не отбелязахме по някакъв специален начин титлата, при домашната победа над Дарби, след връчването на трофея.

След мача се разпиляхме и получихме шампионските си медали, когато се събрахме за предсезонна подготовка. Рони Моран ги беше донесъл с кутията на ФА преди тренировката.

Започна да пита играчите и всички с над 10 изяви получиха медалите си, на останалите пожела повече късмет за следващия сезон.

Напускането на Крал Кени през 1991 г., означаваше само едно – промяна на курса. А Греъм Сунес вече призна, че се е опитал да промени нещата твърде бързо.

Предсезонната подготовка в Ливърпул, винаги е била лека, но Сунес реши да ни натовари. Стана така, че още първия ден пет или шест играча напуснаха с травми на ахилесово сухожилие.

Лидерите в съблекалнята напуснаха Ливърпул, а на тяхно място дойдоха момчета, които не можаха дори да се доближат до това ниво.

Сега обаче предполагам, че ще настане голяма истерия, ако Юрген Клоп прекрати 29-годишният период на суша. Просто атмосферата се промени.

На едно събитие, наречено вечер на Юрген Клоп на Анфийлд, разговарях с Рой Евънс. Имаше поне 400 фена готови да му целуват краката.

Просто Клоп говори техния език, който Рафа Бенитес, Рой Ходжсън и Брендън Роджърс така и не научиха. Виждам мениджър, който може да изцежда най-доброто от играчите си и да ги ругае в същото време.

Много мениджъри се опитват да успокояват и да угаждат на своите играчи, но Юрген Клоп е лидер. Играчите много добре знаят къде се намират в клубната йерархия.

Той никога не би им казал, че са играли брилянтни, ако не са. По-скоро би им казал, че могат да се справят и по-добре. И когато го направят, получават прегръдка.

Гледах как подгони Садио Мане в предсезонната среща, мисля играхме срещу Блекпул, защото не правеше каквото е необходимо.

Полузащитниците мечтаят да вдигнат главата си и да подават интелигентни пасове. Ръш и Алдо много ги обичаха. Искаше ми се да съм съотборник и на Мо Салах, защото и той е като тях.

Върджил ван Дайк обаче ме изненада приятно. Гледах го често в Селтик, но там срещите бяха твърде лесни за него. Не бях сигурен дали ще успее в Ливърпул, защото напрежението е на съвсем различно ниво.

Дори в Манчестър Сити се играе много по-освободено, защото не са световно известен клуб като нас. Но Върджил се справя прекрасно на Анфийлд, без много усилия.