Анди Робъртсън две години в Ливърпул

Как се чувства Анди Робъртсън след две години в Ливърпул?

Играх в два финална от Шампионската лига, след упоритата работа и изградих прекрасни отношения с феновете на Ливърпул. В началото беше много трудно, тъй като се случиха доста неща за сравнително кратък период от време. Но ми хареса всяка минута откакто съм в клуба. Като се замисля, може би крайъгълен камък бе турнето в америка, защото там научих много. Осъзнах за какви стандарти става въпрос, за да заиграя на ниво в топ клуб. За щастие, стъпка по стъпка се справих.

Имали какво още да подобряваш?

Да, все още чувствам, че има какво да подобрявам в играта си и се стремя към това. Миналият сезон беше особено важен за мен, защото очакванията към мен бяха огромни, но смятам, че се справих на ниво. Този ​​сезон вероятно ще има още по-големи очаквания и аз искам да продължа да се представям добре, с което да помагам на отбора. Това иска от мен мениджъра и треньорският екип.

Как за един сезон стигна от Хъл Сити до Ливърпул, стана шампион на Европа и си един от най-добрите леви бекове в света?

Беше трудно, но имах късмет. Никога не съм бил резерва през петте ми години на професионален футболист, но когато попаднах в Ливърпул изпитах това. Беше нещо ново, но след трансфера ми не се справях добре. Работих здраво в тренировъчния процес всеки ден, но семейството ми знае в колко лошо настроение бях, докато не играех. Знаех, че когато имам шанс, трябва го сграбча и за щастие успях. Надявам се никога повече да не съм пейка, но дори да се случи, ще бъда много по-добре подготвен психически да се справя.

Изглежда никой не очакваше да види класа след трансфера ти…..

Когато подписвах, Мо Салах и Алекс Окслейд-Чембърлейн бяха пристигнали и всеки пишеше за тях. Някак си останах под медийния радар. Но не съм спирал да се трудя, защото исках да играя. Опитвах се да докажа на Юрген Клоп, съотборниците си и феновете на Ливърпул, че мога да играя на топ ниво. След като не стана от първия ден, може би всички си помислиха, че няма да се справя с високите стандарти и изисквания. Аз също се притеснявах тогава, защото знаех, че за да достигна нужната на мениджъра скорост ми трябват поне пет – шест мача. За щастие ми отне само мач или два, за да заиграя по-остро. Но след като се почувствах част от отбора, започнах да показвам какво мога. Очевидно всички се зарадваха, както и аз, че станах част от този велик клуб.