След уволнението на Кени Далглиш вече няма начин да пиша днес за каквото и да било друго. Това е твърде сериозно събитие, за да бъде пропуснато и тук изобщо не става дума за личността, авторитета или дори аурата на този човек. Става дума за нещо много различно – за самата игра. По някакъв начин това може да се окаже и чудесен анализ на сезона на Ливърпул.

Защо бе уволнен Кени Далглиш?

Отговорът е много простичък – защото не влезе в Шампионската лига с Ливърпул. Оказва се, че във футбола вече няма никакво значение дали отборът ти е спечелил купа за даден сезон. И това се случва във времето, когато Ливърпул има твърде крехка преднина в общия брой спечелени значими трофей (без Къмюнити Шийлд) пред Манчестър Юнайтед. Между другото по пътя към Карлинг Къп бе преодолян Манчестър Сити, който стана шампион след това.

Още по-малко значение пък има достигането до финал в другия турнир – ФА Къп. И пак по пътя до Уембли бе надигран Манчестър Ю в пряк двубой, а и Евертън след това. Но явно най-важното нещо вече е лигата, което всъщност означава парите. Има много интересен текст на Chris Bascombe в „Телеграф“ и ми се струва, че онези, които искат да проследят хронологията на периода на Кени Далглиш в Ливърпул би следвало да го прочетат

Излишно е да казвам много неща за периода на Далглиш в клуба. Всеки си има свое мнение за Крал Кени. Едни твърдят, че е с остарели разбирания, но победите му срещу водещите отбори и то с тактически премерени мачове за последната година и половина не говорят за точно това нещо.

Проблемът дойде от липсата на голове, а още в първите си дни като мениджър на клуба, той похарчи 58 милиона паунда за двама играчи в атаката, които не реализираха достатъчно положения – Анди Каръл и Луис Суарес. За американския начин на мислене това са пропилени пари, което е равносилно на престъпление.

Нека кажа и какво е станало според мен. Следващите редове от този абзац не са базирани на нищо друго освен чисто предположение от моя страна. Американските собственици явно са искали задължително Ливърпул да влезе в ШЛ. Друго не ги е интересувало, защото това се отразява добре на бизнеса.

Уволнението и на Рой Ходжсън се връзва чудесно с това изискване. Далглиш обаче иска да прави нещата по своя начин, по ливърпулския начин – бавно и без да се бърза излишно. Нормално е да има спор. Проблемът е, че преди месец време американците му дадоха пълната си подкрепа публично.

Какво се е случило от тогава по отношение на ВЛ? Нищо ново. Така че явно конфликтът не касае миналото. За мен спорът е бил в летните покупки и плановете за бъдещето. Далглиш показа, че иска да Британизира отбора си.

И ми се струва, че разминаването е по тази линия – какво да е бъдещето.Американците не искат Ливърпул, а искат един футболен клуб с голяма фенска база, които да е печеливш. Колко много грешат! Те получават Ливърпул и там да се отнасяш така към легенди като Далглиш е кощунство.

Има един глобален въпрос. На кого ще повярва обществото наречено „Ливърпул„? Между хората, свързани с този клуб има много силна връзка и те се държат като един човек. Винаги може да намерите някое изключение, но то ще е от по-модерните времена. Ясно е, че има разделение или противоречие между американските собственици и Кени Далглиш за бъдещето на отбора.

Според вас при положение, че трябва да се повярва на някого, на кого всъщност биха се доверили всички? На хората, които ръководят клуба от дистанция или на Далглиш? Мисля, че отговорът е ясен. Така че проблемите тепърва започват. И те няма да се дължат на личността Далглиш (няма да го чуете да каже лоша дума за никого в клуба), а на факта, че се поема по път, който в Ливърпул няма да се харесва.

Щитът

Интересното е, че заедно с Далглиш е напуснал и Стив Кларк. Сега в клуба няма мениджър, няма директор по футболните въпроси, няма асистент-мениджър, няма изпълнителен директор, няма и директор по комуникациите. Доста тежко чисто административно положение. Най-любопитното мнение, което прочетох и смятам да използвам идва от Туитър-акаунта на един колега от ББС, Фил Макнълти.

Той написа, че FSG са уволнили своя щит на „Анфилд“. И това е доста вярно. Защото никой, ама абсолютно никой, не би могъл да опази спокойствието на това място при състоянието на клуба. Ако щяха да се разделят с него, трябваше да е с неговото съгласие, за да се осигури спокойствието.

Сега Ливърпул има нужда от промяна и пълно преструктуриране. Пътят явно нямаше да бъде лесен. А и развитието на Висшата Лига и излизането на ново ниво след прогреса на топ-тимовете този сезон, едва ли направи задачата по-лесна. Но сега вече ще е интересно.

За да обясня какво имам предвид, ще ви разкажа отново историята на уволнението на Рой Ходжсън. Всъщност не, аз греша, става дума за назначението му. Едва обявено от клуба, на следващия ден Пол Далглиш, синът на Кени, излезе във вестник „Ливърпул Ехо“ и обяви, че баща му е искал работата.

От този момент нямаше никакъв начин Рой Ходжсън да постигне каквото и да е на „Анфилд“. Копът не можеше да му прости нищо. А и сега няма да е много по-различно. Който и да наследи Далглиш ще мине през трудни моменти, през проблеми, и ако не е измежду легендите на клуба, няма как да получи одобрението на публиката.

Кандидатите, които са спрягани най-много са Вилаш-Боаш, Брендан Роджърс и Роберто Мартинес. Общото между тримата е младостта. Убеден съм, че всеки от тях ще се провали няколко пъти, преди да постигне успехи. И Копа няма да им прости, както се случи с Рой Ходжсън. А ако нещата не тръгнат в положителна посока, гневът ще се стовари и върху собствениците.

Ливърпул е едно от малкото места в света, на които трябва да внимаваш много за привържениците. Ако не вярвате, питайте Хикс и Жилет. Тези двамата още се опитват да водят някакви дела за смяната на собствеността и все още не разбират откъде им се стовари Ада. От друга страна пък нека кажа, че Далглиш не постъпи тогава много коректно с Рой Ходжсън и сега бумерангът се стовари върху него.

Гредите

Тъй като говорим за отбора и представянето му през сезона нека споменем няколко факта.

1. Ливърпул завърши на шесто място миналия сезон с 58 точки. През този е на 8-мо място с 52 точки, което е най-слабото постижение в лигата от сезон 1980-1981, когато обаче тимът е изиграл 42 мача, но е завършил пети в класирането.

2. Съставът спечели само 6 домакински мача – най-малко домакински победи от сезон 1951-1952.

3. Допуснатите голове за 39. Само Манчестър Сити и Манчестър Ю са допуснали по-малко.

4. Вкараните голове са 47 за 38 мача – най-малко то всички тимове в топ 8. Най-слабото постижение на Ливърпул в ерата на ВЛ е 51 гола през сезон 1999-2000, когато тимът бе четвърти. Ако на някой му се смята, може да влезе на този адрес – - и да прегледа от кой сезон точно „червените“ не са вкарвали толкова малко голове. Има ги по години, но са разделени на домакини и гости.

5. Тимът е вкарал 1 гол или изобщо не се е разписвал в 24 от общо 38-те срещи във Висшата лига.

6. Отборът има регистрирани 32 удара в гредите. Това е най-много във Висшата лига, но е и с 10 повече от следващия тим в тази класация.

Въз основа на тези числа с лекота бих нарекъл сезона на мърсисайдци „Греда!“. Малко сметки. Приемаме, че въз основа на статистиката на ВЛ този сезон един отбор удря гредата в общо 15 случая средно. Някой повече, други по-малко, но средното число излиза към 15.

Това означава, че Ливърпул има 17 удара в гредите повече, отколкото другите състави. Разликата във вкараните голове между Мърсисайдци и Тотнъм например е 19 гола. Ако искате може да прибавим и дузпите – седемте пропуснати дузпи този сезон са рекорд за клуба.

Ето и откъде идва разликата – от завършващото докосване. Ако примерно бяха вкарани тези 18-20 попадения от пропуснатите дузпи и гредите, тогава нещата щяха да са различни. Там е проблемът.

На базата на тези числа може да се каже, че американците са прави. Уволнили са Далглиш, защото е похарчил 60 милиона паунда за нападатели, а те не вкарват достатъчно. Гледайки обаче играта, на мен ми се струва, че проблемът бе по-скоро в полузащитата.

Факт е, че Далглиш оправи отбраната, трябваше да се смени вратаря за догодина и всичко щеше да е наред в тази зона. Изобщо на мен поне аз съм убеден, че Далглиш заслужаваше още един сезон, за да довърши работата си. Спечели купа в първия си пълен сезон, игра финал в другия турнир, можеше да получи още малко време.

Бъдещето

Вече казах какво мисля за следващия мениджър – ще му е безкрайно тежко, защото винаги ще бъде сравняван с Далглиш. Знам, че има известна част от феновете на тима, които споменават името на Рафа Бенитес. Вчера имаше интервю с един от тях, но там, пред „Анфилд“.

Беше му зададен въпроса „защо се провали Далглиш?“. И отговорът бе лаконичен – „Защото се върна за втори път, не биваше да го прави, защото винаги се проваляш при второто си връщане“. Следващ въпрос – „Кой трябва да е следващия мениджър на Ливърпул?“. Отговор „Рафа Бенитес“. Мисля, че това казва всичко.

Не, нека оставим зад гърба си Далглиш вече. Пред Ливърпул стои следната задача – да се намери мениджър, който може да вкара отбора в Шампионската лига и да го държи там постоянно, дори и когато започне строежа на новия стадион (или реконструкцията на стария, което от гледна точка на финансите не е много различно) и всички свободни средства биват насочени към този проект.

Малко като ситуацията с Арсен Венгер в периода 2005-2010. Не съм съвсем убеден, че има такъв човек. Що се отнася до играчите, необходимо е да се намерят доста различни опции, защото тези футболисти пасват на стила на Далглиш.

Ако този начин на работа не ти харесва, то това означава, че и немалка част от играчите също ще трябва да бъдат заменени. И това въвлича клуба в една спирала с нови покупки и липса на стабилност, която не би била толкова лесна за поддържане. Нестабилността на мениджърския пост също поставя известни въпроси. В заключение бих казал, че бъдещето в момента не изглежда най-розовото за Ливърпул.

Традициите

В моето съзнание има нещо съвсем друго, което е притеснително. Гледам отношението към Кени Далглиш от страна на собствениците. Спомням си и какво стана с Рой Ходжсън преди това. С Рафа Бенитес уволнените мениджъри на Ливърпул стават трима поред.

Мнозина подценяват този факт, но Мърсисайдци не случайно се гордеят, че никога преди това не бяха уволнявали свой наставник. Помислете за причината. Ливърпул винаги е бил едно голямо семейство. Това идва и от областта. На шега често в Англия я наричат „Свободна република Мърсисайд„.

Защото там всичко е различно, хората винаги имат собствено мнение, което рядко е като на останалите. И смисълът на това, че не се уволнява мениджърът е свързан с разбирането за вътрешна хармония и единство. Ливърпул вече загуби това, загуби онази идентичност.

А тя е много силна, тя е по-силна от всичко друго. Винаги съм бил абсолютно убеден, че „червените“ ще станат шампиони отново, когато се върнат към корените си. Сега този процес бе прекъснат и бе обърнат отново в посока модернизиране.

На мен ми се струва, че с уволнението на Кени Далглиш бе спрян процесът на Детоксикация в Ливърпул. И сега не съм съвсем наясно в каква посока се тръгва. Посланието от този сезон е, че се върви към един клуб, в който парите и оборота са най-важното нещо. Жалко, защото това не е ФК Ливърпул!