За Боб Пейсли …….

Пристигнах в Ливърпул много уверен от Ванкувър, но живота при Боб Пейсли беше доста тежък. Още н първите месеца ме „кръсти“ принц на клоуните.

Веднъж Пейсли ме повика с пръст в кабинета си и започна: „Гроббедиджаг, тъй като никога не се справяше с произнасянето на името ми. Как мислиш играеш досега? „

Казах, че единственото ми докосване да английския футбол е наемът в Крю, но той незабавно ме прекъсна и започна. „В Северна Америка може и да се забавляват с футбола, но ние тук обичаме да печелим. Ако още веднъж играеш така се връщаш в Крю. Помисли над това.“

За Рей Клемънс ……

Скоро след пристигането ми в Ливърпул бяхме извикани на интервю с Рей Клеменс от журналист, който попита Рей до кога ще бъде на Анфийлд.

„Бих искал да бъда в Ливърпул поне още две години, за да обуча подобаващо Брус“ – беше отговорът му.

Когато попита мен кога ще заема титулярното място отговорих, че не смятам да го чакам две години и така или иначе ще заема мястото му по-рано.

Без да каже нищо друго Рей Клемънс се изправи и си тръгна, а през следващото лято подписа с Тотнъм.

Пиянствата в Ливърпул …….

През 1981/82 вече бяхме спечелили титлата, трябваше да гостуваме на Мидълзбро в последния кръг. Крейг Джонстън и Греъм Суанс бяха играли тях и познаваха певеца Крис Риа, който тъкмо отваряше нов бар.

Той ни покани вечерта преди мача и ние отидохме. Пихме докато стъкленият под на бара не се срина и кракът на Тери Макдермот не се наряза. Върнахме се в хотела къв 4 часа.

Когато мача започна, все още чувствахме ефекта на алкохола. Завършихме 0:0, но не мисля, че на пейката на Ливърпул имаше дори един трезвен играч.

За Греъм Сунес като мениджър …….

Когато Рой Евърс бе сменен с Греъм Сунес, всичко в Ливърпул се промени. Той беше брутален като играч и запази този си стил като мениджър.

Управляваше със страх, но и промени динамиката в Ливърпул. Този подход не помагаше, тъй като бяхме свикнали с треньори, които знаеха как да общуват с играчите.

Помня, когато загубихме на Гудисън Парк, мач който стана известен с кавгата между мен и Стив Макманъмън, след първия гол. В съблекалнята Греъм Сунес ми стовари една обувка и каза само: „Никога повече не правете това.“

Сунес беше най-добрият играч, с когото съм играл, но като мениджър не струваше. Това обаче не означава, че не го харесвам или не го обичам.

Просто искаше да направи твърде много промени, твърде бързо. Беше нетърпелив Ливърпул да започне веднага да печели, че създаде лоши чувства у играчите си.

За трагедията Хилзбъро …….

Винаги ще остане запечатано в съзнанието ми полуфинала на Хилзбъро, в  който играхме с Нотингам Форест.

Още в началните минути чух силен колективен вик от феновете точно зад мен. Видях как лицата на феновете на Ливърпул са натикани в оградата и желязото беше влязло дълбоко в кожата им, която беше нарязана на квадрати.

Бяха в агония и викаха Брус, помогни ни! Изритах топката и извиках на полицайка да отвори портата. Но тя ми отвърна, че няма ключ, който бил в домакина на стадиона.

Развиках се, да разберат къде е ключа и да отворят, но след пет минути топката отново мина над гредата и когато ги погледнах, лицата им бяха още по-силно размазани в оградата.

Извадих топката извън терена и отново се развиках, докато не отвориха накрая портата. След като се видя какво трагедие се е случило, съдията спря мача.

Беше 15:06. Фенове се търкаляха по терена, а някой каза, че има само една линейка с едно носилка. Тогава ги посъветвах да ползват рекламните пана за носилки и точно това направиха.

Когато Рой Евънс ни събра и каза да напуснем терена, отидох да си взема нещата зад вратата, видях потресаващата картина, който винаги ще ме преследва.

За военното си минало …….

Израснах в Зимбабве и както всеки знае Африка е съвсем друго царство, където ако нещо не ти харесва, трябва сам да се погрижиш. Там не е за хора със слаби сърца.

Много хора имат мнение за мен, без да ме познават, така че се надявам да им дам основа за размисъл с новата ми книга.

Когато за първи път дръпнах спусъка и убих човек, бях ефрейтор в армията и моето звено беше хвърлено във войната срещу въстанието на белите фермери в родната ми.

Криехме се по храстите около три месеца. Бях ефрейтор следотърсач и лидер на моя взвод. Трябваше да откриваме борците за свобода и да ги ликвидираме.

Там убих един боец, който изскочи с камуфлажна униформа и пушка в ръце срещу мен. Веднага щом го зърнах чух пулса си и първото нещо, което трябваше да направя е да дръпна спусъка.

Почувствах облекчение, че го застрелях, преди той да успее, но дясно моят най-добър приятел – Стюърт Айре, застреля друг, който се беше прицелил в мен и спаси живота ми.

Все още виждам очите му и тази картина, ще ме преследва докато съм жив. Но още по лошо беше, когато се наложи да вадим мъртвите от  река Пафури на границата с Мозамбик.

Бяхме 16 срещу 200 и се наложи да повикаме въздушно подкрепление. След въздушните удари, които убиха повечето от тях, реката беше залята от трупове и осакатени хора.

Наложи се да вадим бунтовниците, но кръвта им беше привлякла крокодилите. Докато ги вадихме от реката, трябваше да стреляме и по дърпащите ги крокодили. Просто подобни неща не се забравят лесно.

Стана така, че футболът спаси живота ми. Когато станах професионален играч в Ливърпул имаше за какво да живея. Без него нямаше да бъда тук днес, като моите стари приятели от армейските, които вече не са сред живите.

Днес хората не се срамуват или страхуват за говорят за психичното си здраве, но тогава беше различно и нямаше как да получиш помощ и терапия. Никой не се интересуваше дали имаш гадни спомени и образи в главата.

Знам, че имах посттравматичен стрес и вероятно все още имам това разстройство, но бях сред късметлиите, които останаха живи. Когато удължиха 30 месечната ни служба с още 6 месеца, две момчета от нашият взвод влязоха в тоалетните и се самоубиха. Чух изстрелите и бях първият, който ги видя.

Бяха трудни времена в моята родина, видях зло които никога няма да забравя и разбрах колко зъл е човека по природа, независимо от цвета на кожата му и религията. Футболът ми даде възможност да разказвам това сега и затова винаги излизах с усмивка на терена.

Плащаха ми да играя и ми харесваше. Да бъдеш вратар на Ливърпул е доста стресиращо, но когато си бил на война още на 17 и всеки ден си се борил за живота си, поставяш нещата от различен ъгъл.