Дани Мърфи: Навремето пътувахме с баща ми за мачовете на Анфийлд и първият ми идол беше Кени Далглиш. Имаше всички футболни умение и нечовешка креативност, без да се огъва пред противника. Но и ти Джон беше подобен играч.

Щастлив съм, че играх дори 15 минути с идола си Джон Барнс. Но се чудя какво ли би било да играеш за Юрген Клоп. Може би няма да мога да тичам толкова в неговата халфова линия, но много ми се иска да опитам.

Беше победител и караше хората по стадионите да зяпат с отворена уста. Много добре ми стана ясно, защо Питър Биърдсли те нарече най-добрия играч в света, след като определено блестеше ярко в отбора.

Джон Барнс: Получих много похвали през годините, но успехите на Ливърпул бяха колективно дело. Имаахме лидери като Рони Уилън, Стив Никъл, Стив Макмахон. Питър Биърдсли беше любимият ми съотборник, защото беше много безкористен играч.

Само така се става шампион. Преди мен Ливърпул разполагаше с Тери Макдермът, Йън Ръш и Кени Далглиш. Всички днес говорят за атакуващото трио, но всъщност успехите идват благодарение на Джордан Хендерсън и Джини Вайналдум.

Много хора обичат да сравняват моя отбор с отбора в момента, но това зависи и от правилата по които се играе. Ако играехме по правилата от 80-те години, ние бихме победили настоящия отбор на Юрген Клоп поне с шест гола разлика.

Ако играем по съвременни правила, щяхме да паднем със същия резултат, защото нямаше как да ги наритаме. Може би щяхме да завършим мача с пет-шест червени картона.

Когато станахме шампиони през 1990 година не сме танцували от радост, но ако знаехме, че Ливърпул няма да бъде шампион цели 30 г., щяхме да се радваме повече.

Още тогава започна да се усеща предстоящ спад и изтощение. След като Кени Далглиш напусна мениджърският пост, се отказа и капитан Алън Хансен, поради контузия, а това се оказа двоен удар за тима.

Алън беше най-влиятелният играч за начина, по който играхме и беше също толкова важно, колкото и напускането на Кени. Той беше изпреварил времето си защитник.

Алън пресичаше страшно много топки, изнасяше топката напред и даваше старта на много от контраатаките ни. Гледал съм много наши стари мачове и видях, че невероятно много от нашите атаки, които водят до голове са започнати точно от него.

В Ливърпул, по-опитните играчи винаги са се грижели за по-младите. Но когато влезе в сила правилото Босман, властта премина в младите играчи, защото се превърнаха в актив на клубовете.

В Манчестър Юнайтед например, Алекс Фъргюсън държеше на дисциплината и затова постигнаха успехи. Ако Бекъм и Гигс бяха оставени на свобода, щяха да се провалят като нашите младежи.

В Ливърпул просто отношението към децата беше грешно. Стан Колимор например казваше, че винаги съм се карал на тренировките, което много ме разочарова.

Но нямаше как да се радвам на играчите, които закъсняват. Така че за мен не бе изненада, че в края на сезона не бяхме на върха на класирането.

Ерата на Греъм Сунес продължи по-малко от три години. Манчестър Юнайтед тръгна нагоре, а Ливърпул имаше нов отбор от Спайс Бойс, изграден около Роби Фаулър, Джейми Реднап и Стив Макманаман.

Дани Мърфи: През 1996.та, два месеца след като Ливърпул изгуби скандалния финал за ФА Къп с белите костюми, аз като 19-годишен сбъднах мечтата си да бъда на терена срещу своя идол – Джон Барнс с отбора на Крю.

Вероятно не си спомняш, но аз играх атакуващ халф. След последната съдийска свирка ми каза, че няма да мине много време и аз ще бъда играч във Висшата лига.

Никога няма да забравя това, тъй като това изречение, казано от теб означаваше много повече за мен, отколкото всичко казано ми от треньора. Ливърпул ме привлече година по-късно.

Споменът при мен вероятно е по-силен, но играхме заедно в приятелски мач срещу Бристол Сити. Подаде ми, след което аз преминах през няколко човека и подадох на Майкъл Оуен, който вкара.

Джон Барнс: Да, тогава Ливърпул се опитваше да се отърве от мен и се присъединих към Нюкасъл три седмици по-късно. Бях започнал да играя в полузащита, след тежката травма в ахилеса, но тогава Ливърпул привлече и Пол Инс. Ясно ми дадоха ми да разбера, че няма да играя.

Имаха глупавата идеята, че Ливърпул има много по-голям шанс да спечели титлата с халф като Инс, вместо с мен. Това ми остави горчив вкус в устата.

Собственика ми каза, че трябва да привлекат топ играч, който да се погрижи за по-младите. Отвърнах им, че точно това се опитвам да правя, но така и не ми позволиха. Вместо това ме накара да се чувствам като изкупителна жертва.

Дани Мърфи: Смятам, че дисциплината в Ливърпул започна да се подобрява, след пристигането на Жерар Улие през 1998 г. По ирония на съдбата, първото нещо, което направи е да се отърве от Пол Инс.

Имахме нужда от капитан на кораба, който играчите поддържат, тъй като всеки се нуждае от помощ. Извадих късмет, че Улие пое Ливърпул, в противен случай не бих постигнал успехите и едва ли щях да бъда на същото ниво.

Джон Барнс: Разбира се, аз имах късмета да играя шест години под ръководството на Греъм Тейлър в Уодфорд и съм много доволен от този факт. Отношението му в тренировките всеки ден имаха своето значение за развитието ми.

Той се грижеше да полагаме максимални усилия и това остана като навик през цялата ми кариера. Първите години, когато се формираш като футболист са най-важни.

Дани, ти знаеш много добре какво се случва, когато пристигнеш в Ливърпул. Всеки започва да се възприема за суперзвезда, излиза из града и пие. Просто това славата ти обърква главата.

Моите първи години в Уотфорд ме научиха как да се държа. Не започнах да пия и когато подписах с Ливърпул. Но ако бях там от 17-годишен, със сигурност щях да съм алкохолик.

Дани Мърфи: Разбира се, чувствам се благословен, че играх за Ливърпул. Това е клуба, който подкрепях и обичах от дете. Всичко, което някога съм искал е да спечеля трофеи, а да го направиш за клуба, който обичаш е просто сюрреалистично.

Единственото непростимо нещо е, че в годината когато напуснах, Ливърпул спечели Шампионската лига. Може би, трябваше да остана, въпреки че Рафа Бенитес ми даде ясно да разбера, че няма да играя, ако остана на Анфийлд.

След като ми бе казано от Рафа, че не ме иска и трябва да решавам бързо. Беше ми много трудно да взема решението да напусна. Но обичах да играя редовно и не исках да търкам пейката.

Много играчи съм чувал да казват, че не съжаляват, но аз съжалявам много до ден днешен, че не останах. Все пак, прекарах прекрасни седем години на Анфийлд и все още съм част от семейството на Ливърпул, което за мен е нещо много специално.

Джон Барнс: Очакваната титла на Ливърпул не е ясно кога ще бъде получена, но според мен сезона във Висшата лига, трябва да завърши. Коледа винаги е на 25 декември, Новата година на 1 януари, но футболният сезон няма фиксирана дата.

Може да е когато си поиска. Ще отнеме най-много два месеца, той да се доиграе и чак след това можем да преминем към следващия. Всеки знае, че играчите се нуждаят предсезонни мачове, а сега просто са осигурени.

Юрген Клоп е осмият мениджър на Ливърпул, който се опитва да грабне светия граал, след напускането на Кени Далглиш през 1990 г. Това ще го обезсмърти на Анфийлд, след като спечели и Шампионската лига.

Клоп привлича само играчи, които отговарят на неговата схема. Не търси такива, само защото са се представили страхотно в предишните си клубове.

Над 30 процента не биха предпочели Хендерсън и Вайналдум пред Кевин Де Бройне и Дейвид Силва или дори Джак Грийлиш и Джеймс Мадисън, но играчите на Клоп работят за Ливърпул.

Просто на Юрген му е позволено да прави каквото поиска. Сигурен съм, че Брендън Роджърс е искал същото, но просто не можа и загуби феновете. Сега просто никой не се интересува дали Клоп ще продаде Мо Салах и Садио Мане, стига отбора да продължи да играе добре.

Дани Мърфи: Брендън Роджърс извади невиждан късмет да застане начело на този велик тим, обаче нямаше харизмата на Юрген Клоп и не бе нищо специално. Не е лесно да общуваш с всички и да ги поддържаш щастливи.

Например Дивок Ориги и Джердан Шакири излязоха в полуфинала от Шампионската лига срещу Барселона и макар да са твърди резерви, отношението им беше страхотно и бяха готови.

Това просто показва, че той тренира добре всички очакващи своя шанс. Създава подходяща среда. Беше доста смело да продаде и Филипе Коутиньо, без да има негов заместник и всички в Ливърпул му се довериха.

Джон Барнс: Като навремето не оцениха заслугите и класата на Питър Биърдсли, днес се повтарят нещата с Роберто Фирмино. Мисля, че той е най-важният ни атакуващ играч. От него идва творчеството в атаката на Ливърпул.

Все някога ще трябва да купим нападател, но той ще трябва да бъде избран от Клоп. Килиан Мбапе е фантастичен с топка в крака, но не съм сигурен дали би се справил с останалите неща?

Макар да предполагам, че ако си станал суперзвезда на 21, отношението ти няма да се промени. При евентуален трансфер, се съмнявам се този играч да съумее да подобри настоящия отбор.