Рой Евънс се присъединява към Ливърпул още като ученик. В периода му на Анфийлд, клубът печели 13 титли, пет пъти ФА Къп и става четири пъти европейски шампион, като той е част от най-големите успехи в историята на футбола. Но дори на 71 години, си остава типичен ентусиазъм за фен, който е се вълнува от възраждането на Ливърпул под ръководството на Юрген Клоп.

Ранните дни на Рой Евънс в Ливърпул ……….

От дете съм ливърпулиец. Исках да играя за Ливърпул и постигнах мечтата си. Играх малко за Бил Шенкли, макар да ми се искаше да играя много повече. Имах желание и опитвах да вляза в първия отбор, но тогава отбора беше много силен и беше трудно.

Получавах по няколко мача, когато някой се контузи и мога да кажа, че нямах слаби изяви. Но все пак не беше никак лесно да се конкурираш с играчи като Джери Бърн и Крис Лоулър. Години наред бях сред резервите, но така и не успях да пробия.

Бил Шенкли видя моето разочарование и вместо да ми позволи да напусна и да се преместя в друг клуп, за да играя редовно, ми предложи възможността да се присъединя към треньорския щаб.

Отказах му два пъти, защото все още исках и можех да играя добре. Просто не исках да ставам треньор на 24. Приех офертата на 26-годишна възраст, защото осъзнах и прочетох посланието между редовете.

Щом ме питат за трети път дали искам да стана треньор, означава само че не ме виждат като играч в този клуб. Очевидно Шенкли бе видял в мен, че съм доста добър организатор и имам подход към хората. Но в крайна сметка, не исках да напускам Ливърпул, затова приех работата.

The Boot Room boys ………..

В митологията на британския футбол няма по-известно нещо от „стаята с обувки„ на Анфийлд. Бел Шенкли и наследниците му Боб Пейсли, Джо Фаган и други велики футболни мозъци измислят планове за господството на Ливърпул.

Тази култура продължихме с Рони Моран. Дори в момента тя продължава да вдъхновява клуба. Това е просто едно малко помещение с обувки, но да бъдеш част от хората на попаднали там е нещо много специално.

Всички попаднали там, бяха обединени от желание да направят най-доброто за Ливърпул. Начинът, по който всичко сработи беше наистина блестящ.

Без Бил Шенкли нищо от това нямаше да е възможно. Той изгради шампионски Ливърпул, а Боб Пейсли го изкачи на следващото ниво. Шенкли беше страхотен оратор, нещо като Мао Дзедун.

Ако кажеше днес е страхотен ден синко, дори да вали щеше да му повярваш. Докато Боб не помнеше имената на отборите, срещу които ще играем. Той обаче познаваше много добре играчите. След него дойде Джо Фейгън, който печели три трофея за сезон.

Боб Пейсли беше футболен мениджър, но всъщност и той не можеше да си обясни как е попаднал във всичко това. Дори сам не можеше да разбере думите си, които казва, но свикнахме с него и започнахме да разбрахме тактическите му замисли.

Джо Фейгън се открояваше със своята откровеност. Винаги казваше какво мисли. Когато се нуждаеш от похвали или потупване по гърба, той ще го направи, но когато имаш нужда от ритник по задника, първи ще те нарита. Беше нещо като баща за нас.

Рони Моран пък, винаги се грижеше хората в клуба да работят правилно. Нямаше значение кой си, ако нещо объркаш, ще усетиш гнева му.

Аз бях добрият член от екипа, грижещ се за играчите. Те си казваха, да Рой ни се скара, но си имаше причини. Просто екипа ни беше сплав от различни характери, които правехме така, че всичко да работи добре.

Хората ще продължават да говорят за прочутата „стая с обувките“, но аз имах щастието да попадна там на 26. Както казах ме попитаха няколко пъти дали искам да стана треньор, което си беше намек, че за нищо не ставам като играч.

След първата ми среща на скамейката, бихме седнали с бира в ръка там и ме насърчаваха да разказвам какво съм видял на терена. Опитваха се да ме приобщят към треньорския щаб, да се почувствам важен, а това беше ключът към успехите ни.

Поех отговорността да водя резервния отбор и бях начело почти десетилетие. С него рутинно печелихме лигата и натрупах безценен опит. Там можех самостоятелно да движа нещата по моя си начин, стига да е рамките на правилата на Ливърпул.

Нямах право да променям стила на игра и практикувахме същия стил, като първия отбор, но ме оставяха да избирам и подреждам отбора. Така че имах почти пълно свобода да ръководя отбора по моя си начина.

Беше страхотно, защото не попадах под прожекторите и се научих, какво е да си треньор. Нямах никаква квалификация, а тогава нямаше и сертификати за тази работа.

Но ако можеше някой да избира учителите си, мисля че аз имам много по-голям шанс от повечето треньори. Няма как да попаднеш на по-добро място, с толкова много хора с от високо качество и да не научиш нещо от тях.

Рой Евънс за славните години на Ливърпул ……….

Въпреки, че отговарях за резервите, Пейсли ме направи част от екипа пътуващ за мачовете в Европа. Слушах Джо Фейгън и Рони Моран, но в повечето случаи ставаше въпрос да се уча и от противниците.

След това обсъждахме нещата в стаята с обувките. Задавахме си въпроси, без значение дали печелим или губим, за да можем да подобрим нещата. Имахме колегиален подход към управлението на Ливърпул.

Забавлявахме хората, но зад кулисите всички допринасяха за успехите с колкото се може повече информация. Например, опитвахме се да анализираме какво ядат играчите, за да победим с 3:0, след загуба и т.н.

След като Шенкли се пенсионира, но всички нас ни бе позволено да изказваме мнението си. Беше хубаво, че всеки треньор имаше думата, но мениджърът вземаше окончателното решение.

След това нямаше никой, който да оспори това. Не се чуваше от никой – аз бих го направили по различен начин. Подкрепяхме мениджъра и това беше едно най-добрите неща на членовете на стаята с обувки.

Доминацията на Ливърпул беше безпрецедентна за 19 сезона. Между 1972 и 1991, клубът завърши извън топ две само веднъж и това беше в годината, когато станахме шампиони на Европа за трети път. Така че, не може да се спори дали сме работели правилно или не.

Дори Манчестър Юнайтед на сър Алекс Фъргюсън не може да се похвали с подобно ниво на последователност и успехи. Но за разлика от тях, никой от нас в Ливърпул не беше толкова арогантен, за да говори или мисли, че сме най-страхотният отбор в света.

Просто си вършихме работа. Когато печелихме титлата, Рони Моран минаваше да раздава медалите им в съблекалнята и просто им казваше да се готвят да го направят и през следващата кампания.

Ливърпул беше като семейна ферма. Дори съпругата ми Мери се грижеше за прането на екипите. Не спря, дори когато станах мениджър. Когато ги изпращахме в пералнята, често изчезваха комплекти, така че решихме ние сами да се грижим за това.

Но ние просто живеехме в друга ера, когато играчите можеха и искаха сами да решават проблемите си на терена. Според мен това е отличителен белег на най-добрите отбори в света.

Ливърпул имаше късмета, че през годините минаха толкова много железни играчи. Това ни направи по-добър тим. За такива като Греъм Сунес, увереността, словото и физиката беше огромно предимство.

Ако имат подобен играч, който увелича колегите си ти дава огромно предимство. Такъв беше Стивън Джерард и сега Върджил ван Дайк. Те не само са страхотни играчи, но и големи лидери.

Рой Евънс за упадък на империя Ливърпул …………

Славните години на Ливърпул, ще бъдат запомнени и с трагедиите на Хилзбъро и Хейзел, но това беше и краят на една ера. Засегнатите от смъртта на много хора, първо Джо Фейгън, а след 18-та титла и Кени Далглиш подадоха оставки. Просто тежестта стана твърде голяма.

По това време, Греъм Сунес се радваше на успехи с Рейнджърс и избора му за мениджър на Ливърпул изглеждаше идеален. Той беше приемлив вариант, благодарение на опита си в Италия и Шотландия и можеше да донесе нови идеи за тласък.

Нещата обаче не се получиха точно така. Остарелият отбор на Ливърпул беше подменен, но бяха допуснати много грешки. Още в първият му сезон, отборът се озова на шесто място, което беше най-слабото представяне в последните 30 години.

През следващата кампания, Ливърпул отново завърши шести и беше ясно, че упадъкът на Анфийлд е настъпил. Но дори в края на ерата Кени не доминирахме на всички фронтове.

Хората все още говорят, че Греъм Сунес не се е справял добре, но не винаги само мениджърът е виновен. Просто отборът вече не беше най-добрият.

Когато си на върха, трябва за да доминираш да привличаш топ играчи, а след наложеното ни наказание за 10 г. от УЕФА и напускането на Кени, нямаше как да диктуваме условията на трансферния пазар.

Сунес започна да купува странни играчи, който бяха добри само физически. Сигурно защото той беше такъв играч и ги харесваше, но за разлика от покупките си, той можеше да играе.

Харесваше ми да работя с него, въпреки че беше прекалено прям и честен, защото нямаше по-страстен от него за този пост. Но просто нещата не се получиха.

Рой Евънс за периода си на мениджър в Ливърпул

Като всеки нов мениджър исках да доведа свои играчи за да изкова собственото си бъдеще. Това обаче не ми бе позволено и затова отказах офертата на няколко пъти.

Когато Сунес си тръгна през януари 1994 г., реших че е време и заслужавам да поема отбора. Бях достатъчно дълго в клуба и знаех какво правя.

След като Ливърпул не бе завършвал на по-високо от шесто място през предходните три сезона, се завърнахме в топ четири. В днешно време, за собствениците това би било достатъчно, за да те оставят на работа, защото им осигуряваш приходи от Шампионска лига.

Но не е само това. Всички са на мнение, че отново бе забавно да гледаш Ливърпул. Футболът ни изглеждаше, като този който играем сега в най-добрите си мачове, защото бяхме атрактивно атакуващ отбор. Разликата при нас беше, че правехме грешки в защита.

Това почти винаги те вади от битката за титлата, но играхме наистина приличен футбол. Наложих от академията Стив Макманаман, Роби Фаулър и Майкъл Оуен, което беше чудесно за всички в клуба.

Разбира се не постигнах успехите, които исках, но бяхме много близо и ми харесваше как играем. Харесвах и играчите, които имах, но за огромно мое съжаление не спечелихме титлата.

Това беше най-важното от първия момент, когато преминах през портата на Ливърпул, като малко дете. Всички искаха тима да спечели титлата, а ние не успяхме. За съжаление имахме отбор, който доминираше, но не направи достатъчно.

Както казах, през четирите ми пълни сезона като мениджър, винаги бяхме в челната четворка. Напуснах Анфийлд, след като стана ясно, че трябва да работя съвместно с Жерар Улие, но това си беше мое решение. Бях просто съкрушен и плаках напускайки Ливърпул.

Никога няма да забравя сезон 1996/97, когато бяхме обявени за най-добрият отбор. Водехме в класирането с пет точки на Нова година, но в крайна сметка загубихме титлата от Юнайтед.

Все още мисля за домашната загуба от изпадащият тим на Ковънтри и ще съжалявам до края на живота си. Винаги съм бил фен на Ливърпул, така че това прави нещата още по-трудни за мен.

Когато казват, че сме били най-добрият отбор, дори влошават нещата. Какво ти говори това да си най-добър и не спечелиш титлата? Трябваше да спечелим, а аз се провалих, което много ме натъжава.

Започнах треньорската си кариера едва на 26. Но въпреки всички трофеи и прекрасни спомени обаче, най-щастливите ми дни във футбола, бяха като играч на Ливърпул. Тогава просто нямаше натиск.

Рой Евънс за проблемите със Спайс Бойс …………..

Изговори се много за бели костюми на спайс бойс и финала за ФА Къп през 1996-та срещу Манчестър Юнайтед. Но за всички финали клубовете имаха спонсори, така че решението Ливърпул да бъде облечен в бели костюми на Уембли бе тяхно.

Нормално е който влага пари да има изисквания, а тогава ни обличаше Армани. Обикновено костюмите ни бяха в тъмносиньо, а и ако бяхме спечелили, никой нямаше да обърне внимание, че сме облечени в бяло.

Всъщност дори щяха да говорят, колко добре са изглеждаха играчите. Но след като загубиш, винаги те трябва да очакваш критика и да поемеш удара. Тогава се бяха появили Спайс Гърлс на музикалната сцена и пресата веднага лепна етикета Спайс Бойс на играчите.

Стан Колимор, който олицетворява епохата, беше страхотен играч. Затова Ливърпул счупи рекорда в Англия и плати 8.5 млн. паунда за него и мисля, че си струваше всяко пени.Тогава това беше трансферен рекорд, макар да не изглеждат много пари в днешно време.

Нямаше футболист в света, който да иска да играе срещу двойката Колимор-Фаулър. Той беше много мощен, но освен сила имаше и бързина. Той имаше невероятен талант, но не и дисциплина.

Може би проблемът беше, че не можахме да го накараме да напусне Мидландс и да се премести в Ливърпул. Не казвам, че това се отрази на играта му, но в никакъв случай не бих го определил като идеално решение.

Имаше моменти, когато закъсняваше, защото бе попаднал в трафик и останалите играчи се чудеха къде е. Затова казвам, че по-добре щеше да бъде, ако живееше по-близо до Анфийлд.

В никакъв случай не хвърлям вина върху Стан Колимор за неуспехите, но подобни неща разрушават дисциплината в даден клуб и трябва да си много внимателен.

Рой Евънс за назначаването на Жерар Улие …………

Ливърпул си върна голяма част от парите за Колимор, но настъпиха промени на Анфийлд, след като останахме отново четвърти и без трофей. Назначиха Жерар Улие за втори мениджър.

Поглеждайки назад във времето е лесно да се каже, че беше огромна грешка. Дори беше по-добре да ме бяха уволнили от това, което направиха, защото просто не се получава даден тим да бъде воден от двама мениджъри.

Жерар внесе идеи от Европа, които бяха прилични за времето си, но ад трябваше да бъда по-силен и да не се съгласявам с всичко. Напрежението скоро се появи, но не бих казал, че за това някой носи вина.

Просто ситуацията беше невъзможна. Единият мениджър просто избира едни играчи, а другия други и това създава проблеми. Във всеки мач аз бих избрал различен титулярен състав от Улие, както и той от мен, така че някой трябваше да има правомощия.

Играчите не са глупави. Ако са останали извън отбора и смятаха, че аз съм решил това се настройваха срещу мен. Ако са решили, че не играят заради Улие, се отдръпваха от него и заставаха зад мен. Изобщо не беше лесно.

През октомври 1998 напуснах по собствено желание. Не съм бил уволняван, а просто си мислих, че ще е по-правилно за Ливръпул. Има и други неща, за които може да продължиш да живееш, но просто не трябваше да се съгласяван на този вариант от самото начало. Но в края на краищата, такъв е животът във футбола.

Рой Евънс след напускането на Ливърпул …………

Започнах да помагам на други клубове, защото в живота имаш нужда от пари и трябва да се грижиш и за себе си. Въпреки че, винаги съм искал да бъда част само от Ливърпул.

Стоях настрана за известно време, защото не исках да преча на Жерар Улие. Последното нещо, което даден мениджър иска, е педшественика му да говори за всяка негова грешка.

След като напуснах, 18 месеца не стъпих на Анфийлд. Беше и твърде болезнено, а и бях ядосан. Бяха ми предоставели билети в основната трибуна, докато разни анонимни бивши футболисти с по 50 мача за клуба имаха билети за ложата.

Но сега се чувствам чудесно, тъй като в клуба започнаха да използват бившите си мениджъри и играчи. В деня на веси мач, можем да се срещаме с момчетата и да гледате на живо срещите. Хубаво е на стари години да ни измъкват от къщи.

Срещаме се и със старите момчета и правим срещи с феновете. Отговаряме на техни въпроси, което е страхотно, защото присъстват фенове от цял ​​свят. 

Рой Евънс за Ливърпул на Юрген Клоп ………..

Юрген Клоп ни върна на върха и вече сме най-добрият клуб в света. Играем фантастичен футбол и постигаме резултати със стил. Понякога дори играем почти перфектно.

Забравете за момент европейските купи и всичко останало. Най-важното нещо за Ливърпул винаги е било да спечелим титлата. Бил Шенкли каза това и аз вярвам, че винаги трябва да бъде така.

Преди бяхме свикнали с това. На където сега сте тръгнали, аз се връщам от там, но измина много време от тези ера. Спомням си 1990 г. и осмата титла на Ливърпул с Кени Далглиш за 12 години, когато победихме КПР с 2:1.

След мача Рони Моран обикаляше съблекалнята и раздаваше медалите с една картонена кутия. Нямахме партита след мача и не бяхме изпили дори по една бира, преди да каже: „Ето ви медалите, но не мислете за това, а как де ги спечелите през следващия сезон.“ Това беше напълно нормално, защото бяхме свикнали да печелим.

Мисля, че правилно бе отложен сезона за 30 април. В момента говорим за живота на хората, което е най-важното, така че мачове няма да се играят, докато не е безопасно. В крайна сметка футболът е просто една игра.

Надявам се някак си да изиграем срещите си и Ливърпул да получи титлата. Но след 30 години чакане, можем да изчакаме още няколко месеца.

Ако някой ми беше казал през 1990-та, че Ливърпул трябва да чака 30 г. отново триумфира, щях да го помисля за луд и да му кажа: „Да, добре, приятелю. Ще се видим през следващия сезон“.

Виждам, че Юрген Клоп прави това. Футболът се промени много от онова време, но може би хората не са. Юрген не критикува играчите си публично, а играта на Ливърпул не е никак сложна.

Йън Ръш беше добър, колкото всеки един нападател, но забравете за головете му. Той винаги е бил способен да мисли и работи за отбора. Виждаше празните пространство и се озоваваше точно там, за да вкара. Подобни играчи задават тона на останалите.

Но след като облечеш екипа на Ливърпул, никога на трябва да се отпускаш на терена. Отборът на Юрген Клоп ме връща в славните години, защото се труди здраво на терена.

Оценявам топ играчите, но повече харесвам отборните футболисти, като Рони Уилън, Джордан Хендерсън или Джеймс Милнър, защото сплотяват отбора. Това никога не бива да се пренебрегва, а да бъде хвалено.

Винаги съм харесвал Хендо, защото държи отбора сплотен. Милнър, Анди Робъртсън и Трент Александър-Арнолд са като него. Да от тях не виждаме трикове и маймунджилъци, но това са хората, които играят на ниво и изнасят на гърба си осем от всеки десет мача.

Почти не пропускам мач на Анфийлд и трябва да призная, че Юрген Клоп е уникален, защото отбора често показва необузданата свирепост на терена. Той полза познатите модели, които се предават по наследството в клуба.

Виждам много познати неща от периода на Бил Шенкли. Той казваше: „Подай топката на най-близкият играч в червен екип,“ но беше много щастлив да види дълги пасове, ако има включил се напред играч. И в момента е така.

Играта на Ливърпул на моменти е фантастична. Разиграват добре отзад, а това е нещо, което започна при Рей Клемънс и продължи при Брус Гробелар. Брус никога не стоеше в нашето наказателно поле, сякаш се мислеше за централен нападател!

Бях 13-годишно момче от КОП-а, когато Ливърпул спечели второ дивизия, тогава изтичах на терена и се прегръщах с играчите, но сега не очаквам това да се повтори.

Много ми се искаше да направя това за клуба като мениджър, но все пак, ако сега спечелим титлата, ще бъде следващото хубаво нещо.

Отнема ти годени да стигнеш до върха и 30 секунди може да загубиш всичко, разбрах това преди 30 години. Но сега Ливърпул се завръща, след като започна да инвестира правилно.

Ако това продължи, ще се върнем там, където ни е мястото. А то е единствено на върха на Висшата лига. За мен и всички фенове на Ливърпул това означава всичко.

За щастие, при сегашното ръководство нещата се промениха в клуба. Всички легенди сме заедно, което е чудесно. Един ден бях на Мелууд и няколко фена поискаха автографи, както и да се снимат с мен.

Не съм сигурен дали Юрген Клоп знаеше кой съм и защо се вдига този шум, защото гледаше учуден. Но очевидно някой му каза, че съм част от екипа създал династията властваща в света на футбола над две десетилетия, след което той се приближи и поговорихме.

Ливърпул в момента се намира в периода, точно преди първата си европейската купа през 1977 г.  След нея последва вълна от трофей, така че ако спечелим Висшата лига, очаквам още много успехи.

Всеки ще се опитва да ни победи и събори от върха, но това е съдбата на всеки водещ тим. Юрген Клоп обаче ще бъде подготвен, защото спечелването на първа титла ти дава увереност, че ще се справиш.

Ако спечелим титлата, кой знае до къде можем да стигнем? Разбира си, не виждам причина Клоп да напуска, но това е от решаващо значение. Докато играем добре и побеждаваме, защо му е да мисли за напускане.