Крейг Белами при Рафа Бенитес:

Когато стъпих на Мелууд се почувствах така, сякаш всичко в моята кариера до този момент е било глупаво и за мен беше като сън.

Това е мястото, където са работили великите Бил Шенкли, Боб Пейсли, Кени Далглиш, Йън Ръш и Роби Фаулър и по всичко си личеше за славна история на Ливърпул.

Много неща ми минаха през ума в този момент и се почувствах недосегаем. Преди трансфера си имах шест претърпените операции и страдах от пристъпи на депресия.

Дори веднъж прекарах Коледа в гаража си правейки раздвижване на краката си, като чака тогава разбрах, че всичко това си е струвало, защото вече ще тренирам на Мелууд, като играч на Ливърпул.

След като преминах всички медицински тестове се качих до кабинета на Рафа Бенитес, а той стоеше там като бизнесмен с изрезки от вестници на мои снимки.

Размаха ми една страницата, където имаше снимка как викам по някой, но за мен това не беше нещо необичайно и попита.

”Защо се държиш този начин?“, а аз му отвърнах, че не мога да си спомня.

Той се изправи и започна да нарежда, че вече не мога да играя по този начин, защото съм футболист на Ливърпул и, че нямал нужда от играчи с подобна агресия.

Все пак се отнесох твърде любезно с него и му казах, че разбирам, но имах усещането, че това не беше правилния подход от негова страна.

След това започна да ме разпитва за футболните схеми и какво мисля за различните формация, както и плюсовете и негативите от тях.

Останалите играчи след това ми казаха, че Рафа просто си е такъв и да не се чудя в бъдеще, когато ме подлага на подобни глупави разпити.

Бях много изненадан от отношението му, защото в негово присъствие никой не смееше да се усмихва и атмосферата в Ливърпул изглеждаше странно.

Всичко това ми приличаше на счетоводна фирма, където няма един усмихнат човек, дори физиотерапевтите при медицинските тестове изглеждаха като наплашени.

На следващия ден започнах да тренирам във фитнеса и всичко изглеждаше много професионално, но хората там бяха без капка въображение и прекарах най-скучния си работен ден в кариерата.

Между никой нямаше приятелство само тактическа работа, защото Рафа искаше така, като наистина научих някой неща в тази област.

Но аз така и не можах да се примири с идеята, че някои от играчите трябва притежават малко свободата и да покажат нещо от себе си на терена, защото той твърдо беше против подобни импровизации.

През цялото време играчите на Ливърпул повтаряхме идни и същи движения и беше като тренировки по американски футбол.

В защита Рафа също бе доста добър, защото предвиждаше всяка заплахата, като ни караше да обезвреждаме противниковите играчи в атака.

Преди мач правеше изключително задълбочени анализи на силните и слабите им страни, като не оставяше нищо на случайността, но у всички футболисти липсваше спонтанност.

Рафа нямаше доверие в никой от играчите си, а това е нещо което не съм виждал в нито един от предишните си мениджъри, като от това просто се губи насладата от футбола, защото се държеше като изрод, който иска да контролира всичко.

Всичко беше тактика, тренировки и рутинни процедури всеки божи ден едно и също отново и отново, като дори не ни позволяваше да работим индивидуално след тренировките и лично събираше всички топки.

Ротация е нещо с което също трябваше да свика при него и след прекрасна игра в даден мач, следващата седмица не играеш, а това беше нещо, което никой от футболистите на разбираше, защото играчите във форма никога не играеха.

С времето осъзнах, че трудно ще се приспособя към подобни глупости, защото пазеше в тайна състава дори от нас и ни съобщаваше кой ще играе един час преди началото на мача.

Според него с това не давал предимство на противника ни, което е пълна глупост, защото играчите изпадахме в шок от подхода му, тъй като никой не може да се настрои за един час и беше сигнал за липса на доверие към собствените си футболисти.

Крейг Белами при Кени Далглиш:

Всички хората говорят, че Кени Далглиш е най-великият футболист на Ливърпул за всички времена и най-вероятно е така, но за мен той е просто най-великият човек, който някога е играл за Ливърпул.

Да играя за него бе огромна чест за мен, защото беше просто брилянтен и действаше успокояващо над всички в клуба.

Той си е просто Краля и е един истински скромен човек, а ефекта му върху всички беше поразителен.

Когато казвам всички, не говоря просто за играчите имам в предвид всички в Ливърпул, защото ако го познаваш просто от телевизията, значи не го познаваш.

Крал Кени е точно обратното на това, което е пред камерата и при него винаги е било страшно весело, а момчетата излизаха на терена с усмивка и настроение, готови да се жертват за него.

Още от дете съм си мечтал да бъда част от Ливърпул, а има и толкова много момчета, които обичат много клуба и не получават този шанс, защото вместо тях на Анфийлд се водят наемници, което ме кара да се просълзявам.

А веднага след като разбрах, че Кени Далглиш е прогонен от Ливърпул, въпреки че спечели първия трофей за клуба от шест години насам, знаех че има нещо сбъркано със сигурност и, че е време да си тръгвам, защото не искам да имам нищо общо с тези хора, които го уволниха.