Силно не съмнявам Стивън Джерард да е искал наистина да е искал да играе в Щатите. Чух, че Ел Ей са го искали две години преди да напусне, но е отказал.

Сигурен съм, че би предпочел да остане в Ливърпул, макар че щеше да играе все по-малко, докато дойде момент, в който да се интегрира в треньорския щаб.

Той се бе превърнал в могъщ символ и вярвам, че точно затова Брендън Роджърс го изгони набързо. Просто Стивън беше по-голям от отбора.

Наистина, Рафа Бенитес няма нищо общо с решението ми да напусна Ливърпул. За трансфера е виновен моя агент, който ми се обади към края на предсезонното турне.

До този момент, честно казано не ми минаваше през ума за трансфер, но току що бе влязло в сила правилото Босман и следователно, след изтичане на договора ми, можех да напусна Анфийлд без пари.

На теория дава мощ в ръцете на играчите, макар в същото време да увеличи риска, че ще останеш без пари и работа при сериозна контузия. Като цяло обаче, играчите вече имаха силата да решават бъдещето си.

Работата на агента е да позиционира играча си, колкото се може по-добре, но за мен трансфера със сигурност не беше за пари. Знам обаче, че Тони Стивънс искаше да получа възможно най-добрата сделка.

Това за мен бе без значение, тъй като така или иначе печелех много повече пари от рекламните си договори, отколкото като заплата от клуба.

Малцина твърдят, че Ливърпул не постигна напредък при Жерар Улие, защото клубът се намираше в наистина успешен период. Но фактите всъщност говорят, че имаше голяма разлика между нас и борещите се за титлата отбори.

Разбира се, че съм се чудил тогава дали ще бъда част от Ливърпул, способен да спечели титлата. Бях любопитен какво е да играеш в чужбина, точно тогава ми се обади Тони Стивънс и каза, че от Реал Мадрид искат да говорят с мен.

Първата ми мисъл бе, че той беше човека посредничил при трансфера на Дейвид Бекъм в Реал предишното лято и ми хрумна, че има добри отношения с ръководството на клуба.

Освен това знаех, че е близък с Дейвид, така че му казах да ми разясни положението.Не мога да кажа дали Тони ме е предложил на Реал Мадрид, но беше добър агент.

Нищо чудно да е споменал, че ми остава само година от договора с Ливърпул. Всичко, което разбрах е, че интересът към мен идва директно от Флорентино Перес, президента на Реал Мадрид, а не от треньора Камачо.

Научих, че Реал ме следи от 2002, но силно се съмнявам да е така. Ако имаше подобен интерес, Тони щеше да разбере. Обясниха ми, мераците си, но им казах, че искам време да помисля.

Целият ми живот и този на семейството, щеше да се обърне наопаки, при евентуално заминаване в чужбина. Първото нещо, което направих след като приключи разговора ми с Реал, бе да попитам Кара за мнението му.

„……..Не се заблуждавай, Мадрид не е за теб приятелю“, веднага ми отвърна в типично тъпия си стил. „ Дейвид Бекъм, Зинедин Зидан, Раул, Роберто Карлош, Луиш Фиго, Роналдо, Мориентес са все любими на феновете и ти просто ще топлиш пейката………“

Сигурен съм, че казвайки това, Кара си помисли, че ми прави услуга, но очите ми почервеняха от яд. Вероятно е мислил, че ще се съглася с него, след като мине вълнението ми от разговора с тях.

Вместо това, коментара му ме накараха да искам да отида в Реал. В крайна сметка, в човешката природа е да се съмняваш. Имах дълбока връзка с Ливърпул, така че наистина бе по-умно да остана.

Агонизиращо мислих върху идеята за трансфер, до завръщането ни от Америка и макар, че дойде време да взема решение, все още не можех. Не исках да напускам Ливърпул и дори нямах намерение.

Очаквах да играя за Ливърпул през цялата си кариера. Въпреки това, не ми излизаше от главата ако кажа „не“ на Реал Мадрид, дали ще съжалявам. В крайна сметка, тогава това беше галактическия Реал и ако не искам да бъда част от такъв отбор, защо играя въобще.

Мина ми през главата да направя като Йън Ръш. Да пробвам за година и ако не ми хареса да се върна в Ливърпул. Винаги можех да се върна. Но тогава Рафа ме извика в кабинета си. Искаше да чуе от устата ми, че наистина искам да отида в Реал Мадрид.

Аз обаче не можах да му отговора, тъй като умът ми не бе намерил отговора. Рафа знаеше как стоят нещата и отново попита: „Искаш ли да напуснеш Ливърпул?“

Той продължи да се взира в мен и да чака отговор, но аз не можех да потвърдя. Не можех да кажа нито на Рафа нито пред себе си, че искам да напусна Ливърпул, защото наистина не исках.

По всичко изглежда, че Рафа ще затвори вратата за мен, а аз исках да имам възможността да се завърна на Анфийлд. Въпреки това взех решението да замина за Испания, тъй като най-добрият клуб в света ме иска.

В началото на сезон 2005/06, президентът на Реал Мадрид, Флорентино Перес почука на вратата ми в хотела и ми каза, че е получил оферта от 17 млн. паудна за мен от Нюкасъл. Каза ми:“Ако искаш можете да отидеш, ако искаш може да останеш при нас.“

Поради много причини, пребиваването ми в Мадрид вече не беше вариант. Щях да съм самотен, тъй като съпругата ми не издържаше без своите приятелки и семейство и бе решила да се завърне в Англия.

Казах на Перес, че искам да напусна, но да се завърна в Ливърпул. Тогава бях радостен от факта, че моите приятели спечелиха Шампионската лига и благородно им завиждах.

Той обаче ми отговори, че не е възможно, докато Ливърпул не предложи същата оферта като Нюкасъл. Все едно заби нож в сърцето ми, защото пред мен имах два варианта, от които не харесвах нито един.

Позицията на Реал беше напълно разбираема, тъй като футболът е и бизнес. Наивните хора може и да си мислят, че футболистите винаги може да се обади на агента му и да оправи нещата, но аз просто нямах избор.

Все пак, трябваше да последвам инстинктите си, защото не исках да ходя в Нюкясъл. Сърцето ми принадлежеше на Ливърпул, а трансфера ми на североизток е крачка надолу в кариерата ми.

Колкото и да е неприятно за феновете на Нюкасъл, това е самата истина.

Президента Фреди Шепърд беше като всички останали фенове. Вярваше, че Нюкясъл е 10% по-велик и отборът му е 10% по-добър, отколкото е в действителност.

Тази заблуда важи особено силно за Нюкасъл, който има много фенове и голям стадион, но не е печелил трофей от векове.

Те не само, че не са успешен клуб, а всъщност е точно обратното и едва ли скоро ще спечелят нещо.

При равенството 1:1 с Уодфорд получих контузия, а когато се прибрах в къщи и пуснах телевизора да гледам „Match of the Day„, чух как нашите фенове по трибуните пеят „Каква загуба на пари!“

Моите фенове се радваха и ми се присмиваха, че се контузих. Не отричам, че това промени отношението ми. Вече не се опитвах ги заинтригувам и да давам всичко от себе си. Просто си мислих си, че няма нужда да се оправдавам или доказвам, пред шибаните феновете на Нюкасъл.

Трансферит ми в Нюкасъл беше единственото нещо, за което наистина съжалявам през кариерата си. Трябваше да следвам инстинктите си от самото начало, защото сърцето ми искаше да се завърна в Ливърпул.

Но проблемите ми с Фреди Шепърд започнаха, когато бях пред завръщане и не ми разреши да тренирам. На тренировката присъстваха телевизионни камери и ми бе заповядано да се крия в тоалетните, за да може клубът да продължи да получава пари от застраховката ми.

Тъжно е, че враждата ми с Алън Шиърър е и до днес, а бяхме добри приятели. Отношенията ми с него през цялото време в Нюкасъл бяха страхотни. Живях с него в първите ми дни там и в моите очи, той беше не само партньор на терена.

В нито един момент не ми направи впечатление, че той вижда нещата по различен начин. Казано по-просто, в края на моя период в Нюкасъл имаше много лъжи. Той пускаше в пресата обикновено само шибани лъжи и некоректно информация за мен.

За съжаление тази вражда продължава и до днес. Колкото повече мисля за това, толкова повече разбирам защо Алън се държи така и продължава да изпитва негативни чувства към мен.

Той беше купен като спасителят на Нюкясъл, тъй като е местното момче. Но се провали с гръм и трясък и не успя да спечели нищо. Вместо да търси причините за провала в собствените си недостатъци, му беше по-лесно да обвинява Майкъл Оуен.

Нюкасъл се нуждае от точка при гостуването на Астън Вила, за да не изпадне, но аз бях на една седмица преди завръщане от травма. Казах на великият треньор- Алън Шиърър, че не съм готов за игра, но съм готов да играя, за да спася отбора.

Още докато напуснах кабинета му, той направи физиономия, която ме накара да повярвам, че няма да ми удължи договора. Но аз не съм глупав и знаех, че той изтича след няколко седмици.

След три месеца чух какво говори за мен. Обвиняваше мен, че спечели промоция за Чемпиъншип пред всички. Но дори не е нежно да се велик анализатор, за да видиш какъв треньор рекордьор е.

Като мениджър, последните му осем мача от сезон 2008/09 бяха 5 загуби, 2 равенства и 1 победа. Това едва ли е статистика на богоизбран мениджър и дори го съжалявам. От тогава не съм говорил с него, което е жалко, тъй като, както казах бяхме много добри приятели.

С появата на Уейн Рууни изпаднах в нещо като криза. От първата му минута в националния отбор на Англия, всички говореха за хлапето гений. Започна да вкарва във всеки мач, а моята самоувереност, която винаги беше на ниво изчезна.

Винаги съм смятал, че съм стабилен психически, но на Европейското първенство през 2004 г. в Португалия, под ръководството на Свен-Горан Ериксон, се чувствах странно. Изпаднах в нещо като лична криза, която някога съм нямал.

Уейн Рууни се превърна бързо в любимец на феновете, но за мен си бе просто нахален Скаузър, който не спазва правила в клубната йерархия. Беше наистина добър и това ми стана ясно, още на първата ни съвместна тренировка.

Бях почти сигурни, че той е най-добрият играч в състава на Англия. Когато направеше нещо, хората не знаеха дали да се смеят или да се смайват от видяното. Беше толкова блестящ и играеше инстинктивно, така че бързо се убедих, че е хлапето гений

Той го доказа и по време на турнира в Португалия. Влезе в отбора от първата ни среща и игра редом с мен. В първия мач вкара два гола на Франция, за да ги победим с 2:1. След това победихме Швейцария с 3:0, Уейн вкара отново два гола, които аз му асистирах.

След този мача атмосферата се промени. Аз вече не се чувствах основния голмайстор, а истерията около Рууни беше невероятна, въпреки че все още бях уверен в способностите си и играех отлично.

Започнах да се съмнявам в статута си и изведнъж до Уейн заигра Дариус Васел, а за мен бе отредена поддържащата роля. Силно се съмнявам, Уейн да е имал някаква представа, през какво преминавам.

В него виждах отражение на това, което бях през 98’. Хлапето удивляващо света, което няма никакви тревоги. Тогава още никой не предполагаше, че тези четири мача в Португалия, ще си останат върхът на неговата кариера.

Каквато и кариера да имаш, каквито и рекорди да чупиш, ако вкараш 6 гола в първите си четири мача е трудно да запазиш темпо. Уейн така и не успя повече да се разпише в голям турнир след това.

Победихме и Хърватия с 4:2, където Уейн вкара още два, но аз не вкарах и се чувствах зле, сякаш съм забравил да вкарвам. Чувствах се отговорен пред феновете на Англия, а когато слязохме от автобуса, вече чувах само: „Рууни, Рууни!“