Ливърпул похарчи два и половина милиона паунда, за да ме купи. Бях на 27 и на Анфийлд очакваха да пристигне играч на върха на своята кариера. Доказан футболист с опит, който създава голове.

Когато Греъм Сунес отправи предложението, Тотнъм не можа да откаже офертата, но изкушението пред мен се оказа твърде голямо и наркотиците станаха част от моя живот.

Бяхме на турне със Спърс, когато Тери Венибълс ми каза, че офертата за мен е приета и ще играя в Ливърпул, който е един от най-големите клубове в света. Но аз знаех това и бих се промъкнал през счупено стъкло, за да играя на Анфийлд.

Срещнах се със Сунес в бара на летището, защото нямах агент и водих преговорите сам. Но когато Греъм се появи, масата ми бе пълна с празни бутилки.

Те в крайна сметка се съгласиха да платят 10 000 паунда на седмица с такса за подписване в размер на 100 000 паунда, разпределена за 12 месеца.

С Греъм Сунес беше толкова трудно да се преговаря, колкото и да играеш срещу него на терена, но в крайна сметка Ливърпул се съгласиха да ми плащат по 10 000 паунда на седмица.

Тотнъм пък получаваше по 100 000 в следващите 12 месеца и реализираха чиста печалба от 800 000 лири. Това бяха много пари по онова време.

Тъй като аз не съм искал трансфер, Ливърпул ми платиха още 200 000 лири, колкото възлизаше по договор заплатата ми с Тотнъм.

Вместо да се прибера в Блекпул след като подписахме договора със Сунес, се върнах в Лондон и се отдадох на алкохол, екстази и кокаин до сутринта.

Тръгвайки си от бара, новините за трансфера ми бяха в пресата. Видях и билборд, който гласеше: „Греъм Стюърт нападнал на Ливърпул„.

Дори срещнах един бездомник, който ме попита дали не съм Стюърт и макар да се поколебах за секунда, нямаше смисъл да го отричам. Така че му казах: „Да, аз съм, приятелю.“

Това беше знак за нещата, които ме очакваха в Ливърпул. Не бе добро начало за най-големия трансфер в кариерата ми и аз трябваше да го знам.

Но по това време бях толкова пристрастен към алкохола и наркотиците, че едва ли бих послушал съвети. Дори полицията ме е намирала в клубове с кокаин, но ме пускаше.

Просто бягах от късмета си и в момента, в който на медицинските тестове в Ливърпул ми поискаха проба от урина изпаднах в паника и отказах. Мислих си, че ще ме хванат, но лекаря ми каза, че нямало проблеми, да мина да дам урина по-късно.

Последваха два тежки тренировъчни дни и изглежда обилното изпотяване бе изхвърлило всичко от системата ми. Когато дадох пробата, докторът ми обясни, че била за диабет и функциите на бъбреците.

Не са се сетили дори да ме проверяват за наркотици. Това ме успокои, защото положителния тест за наркотици може да означава край на кариерата ми като футболист.

Не бях фен на Греъм Сунес, защото го намерих го арогантен и невеж. Не смятах, че е добър човек и мениджър, но истината е, че трябва да обвинявам себе си за провала в Ливърпул.

След няколко месеца ми каза, че съм имал репутация на пияница, но аз му отвърнах: „Когато подписвахме договора на масата имаше около 10 празни бутилки. Не ги ли забеляза?

Йън Ръш, Стив Никъл, Джон Барнс, не винаги бяха любезни и не се оставяха да бъдат третирани като ученици, но Греъм Сунес не изглеждаше притеснен от тях.

Никой в отбора не знаеше за проблема ми с наркотиците, но разбира се в мен остава огромното съжаление за провала на футболната ми кариера.

Направих дебют мечта с гол на Анфийлд срещу Шефилд Юнайтед. Ревът на КОП-а всяваше страх в очите на опонентите ни. Но в края на 80-те Ливърпул бе световна футболна сила.

Голове обаче не последваха в следващите 24 мача. Тогава Сунес ми се скара пред всички играчи. Беше минала година от трансфера ми и стана ясно, че не влизах в бъдещите му планове.

Вече не можех да разчитам на мениджъра си, освен това от академията дойдоха блестящи млади момчета – така наречените „Спайс Бойс„. Роби Фаулър, Дон Хъдчисън, Стив Макманаман, след това Кени купи и Джейми Реднап.

Всички виждаха, че тези играчи имат голямо бъдеще, затова работеха с тях непрекъснато, докато на мен просто ми хвърлиха някакъв екип.

Започнах да играя за резервите в Саутпорт. Винаги имаше около 500 викащи и псуващи фенове, които злоупотребяваха, за разлика от важните срещи на Анфийлд.

Чувахме всяка дума от критиката по нас и това беше най-ниската точка в моята футболна кариера. Единственото спасение за мен бе да взимам повече наркотици.

Получи се една порочна спирала и още щом слизах от колата си се чувствах депресиран. Когато Питър Рийд ме поиска в Съндърланд, не можех да дочакам да избягам от Ливърпул.