В последните години доста се спекулира с думата легенда, но Роджър Хънт е една истинска икона за феновете на Ливърпул.

Сър Роджър има 285 гола в 492 мача за Ливърпул, а рекорда му в лигата от 244 гола, едва ли ще бъде подобрен от някой в скоро време.

Той дебютира на Анфийлд през 1959 г., малко преди пристигането на Бил Шенкли и става един от първите любимци на КОП-а, след изкачването на тима в елита на Англия.

За 11 години в Ливърпул, Роджър Хънт вдига две титли и ФА Къп през 1965 г., след като открива резултата срещу Лийдс на Уембли. Той е автор и на първия гол видян по телевизията в „Мач на Деня“ срещу Арсенал през 1964 г.

Макар феновете на Ливърпул да знаят всичко за големите триумфи на клуба в Европа, Роджър Хънт отбеляза първия си гол в загубения финал от Купата на Носителите на Национални Купи през 1966 г. срещу Борусия Дортмунд в Глазгоу.

Разбира се, винаги ще се помни и участието му през 1966 е година, когато нападателя побеждава с националния отбора на Англия на Световното Германия, за да бъдат короновани за световен шампион.

Той е кръстен „Сър Роджър“ от феновете на Ливърпул и макар вече да е на 81, има запазено място в сърцето на всеки истински фен на мърсисайдци.

„Не харесвах армията, защото исках да играя професионален футбол. Но въпреки това трябваше да приема службата. Играх за тим в армията и създадох много приятели там, с които и до днес поддържам връзка.

Винаги съм искал просто да играя футбол, откакто гледах Болтън, като момче заведено на стадиона от баща си. Нат Лофтауз беше звезда при тях и аз го имах за идол. Беше много приятелски настроен мъж.

Винаги играех с по-големи в училищните отбори. Брат ми също беше много добър футболист и Томи Лоурънс ми беше голям приятел, така че аз ги карах да играят с мен, дори когато пораснаха и не искаха. Бях толкова упорит и нахален, че не ги оставях да се приберат.

В армията ме забелязаха от Бъри, но трябваше да подписвам седмични договори. Непрекъснато ми казваха, ела и следващата седмица. След напускането на армията обаче останах без отбор.

Суиндън Таун ме помолиха да дойде да играе за тях, а те бяха по-голям отбор от този на Анфийлд по онова време. А когато се прибрах у дома, Ливърпул също пристигнаха да ме молят да играя при тях.

Никога преди не е бях ходил в Ливърпул, но града се превърна в любовта на живота ми. Подписвайки с тях през 1958 г. на 21 години, бях направо хвърлен в битките на първия отбор в тогавашната Втора дивизия.

Трябваше обаче да убедя съотборниците си на Анфийлд, че мога да изпълня задачите си на терена. Благодарен съм на Били Лидъл за помощта. Той бе един от най-добрите играчи, с които съм играл, макар да беше в края на кариерата си. Но беше и много добър човек.

Когато пристигнах на Анфийлд и ме поставиха в отбора, другите играчи ме гледаха на криво. Всички те бяха професионалисти, а аз момче току що излязло от армията. Чувах ги как недоволстват в съблекалнята и говорят за мен.

„Не бих търпял този да заеме мястото ти! Не е честно новобранец да те измести!“ Говореха подобни неща, но Джо Фейгън мислеше различно. Беше легенда, която всеки слушаше и замръзваше когато говори.

Именно той повярва в мен и ми подаде ръка, когато другите се опитваха да ме накарат да се почувствам неудобно. Бях разбит, когато влязох за пръв път в игра.

Тогава футбола беше съвсем различен свят. Беше нужно да се водят истински битки на терена. Сегашните играчи, не биха издържали и 10 минути, преди да се разплачат или избягат при мама.

Вкарах гол в дебюта си и спечелихме мача с мой гол, но бях абсолютно изтощен. Темпото на играта беше толкова различен от мачовете в армията, а аз дори не бях тренирал с отбора.

Джо Фегън дойде при мен и ми каза:„ Ако искаш да успееш, ще трябва да се доближиш до нашата игра“. Останалите момчета в съблекалнята ми се смееха казвайки: „Ще се върнеш ли за още?“

Бях доста скромен и вероятно не съм смятал, че съм добър, колкото останалите. Но започнах да тренирам, а Джо хареса как се раздавам и ме направи част от Ливърпул.

Може би, защото смятах, че това са професионални играчи, а ас просто момче идващо след военна служба и за да се докажа, започнах да вкарам толкова голове. Но няколко месеца след това беше назначен за мениджър Бил Шенкли.

Останалото, както се казва е история. Уважението ми към мистър Шенкли е голямо и днес, тъй като беше страхотен човек. Той се отнасяше страхотно към мен и имахме много добри отношения.

Превърна ме в титуляр, а аз вкарах много голове за него. Знаех, че е специален и много добър човек. Не бе коравият тип, за който хората го смятаха.

Тогава още не знаех, че ще оката такова голямо въздействие върху Ливърпул, но скоро разбрах. Промени режима ни и доведе свои играчи.

Пристигнаха Рон Йейтс и Йън Сейнт Джон, с който си паснахме веднага. Партньорството ни беше страхотно, дори и извън терена.

Бил Шенкли ме научи на много неща, но тогава бяха добри времена и Ливърпул разполагаше с велики играчи. Аз бях просто един от тях!

Отбора беше страхотен и преди всеки мач си мислих (днес ще вкарвам). И обикновено вкарвах. Очевидно съм бил добър нападател, щом отбелязах толкова голове.

Срамувам се да го кажа и обикновено казвам, че всичко се дължеше на Шенкли, но аз бях готов да разбивам стени с глава за него. Беше ми мениджър 10 години, преди да започне да обновява отбора и да ме продаде.

Бях момчето на Шенкли. Той ме оформи като играч, което искаше. Всеки разказва истории за него, но не мисля, че и 50 процента от тях са верни.

Разбира се имах късмета да играя с Питър Томпсън и Иън Калахън, защото много ми харесваше начинът им на игра и исках да бъда част от него.

Първо спечелихме Втора лигата, а след това титлата и ФА Къп. В момента за феновете титлата е като Светия Грал, но за отбора на Бил Шенкли това беше триумфа в ФА Къп.

Ливърпул беше загубил финалите през 1914 и 1950 г., но на третия път имахме късмет и победихме Лийдс през 1965 година, въпреки че Лийдс бяха най-добрият отбор тогава, като аз вкарах и гол на Уембли.

Още помня тържествата в града след победата, тъй като беше много вълнуващо. Да си на балкона на кметството и да видиш хилядите фенове, обикаляйки улиците с автобуса, са прекрасни спомени.

След 12 месеца отново бях на Уембли, но този път с отбора на Англия, който спечели Световното първенство през 1966 година.

Беше невероятно да спечелим финала срещу Германия и огромно облекчение. Имаше огромно напрежение и се чувствам много горд, че успяхме. И да, топката пресече голлинията им, при удара на Джеф Хърс, колкото и да отричат немците.

Аз не бях сигурен, че ще бъда включен в отбора, тъй като за финал Алф Рамзи смени тактиката. Никога не съм имал подобни гаранции. Но тогава Англия имаше страхотни нападатели.

Имахме Джими Грийвс, който беше най-добрият играч по онова време. Той беше твърд титуляр, докато бях рядко попадах в отбора. Не бях сигурен, че ще играя защото Алф Рамзи ми даде №21.

Обикновено по онова време играеха номерата от 1 до 11. Но все пак бях отбелязал 3 гола на световното, още преди Джеф Хърс да се появи в игра.

В последните няколко мача, Англия не играеше много по крилата, което не се доближаваше до играта на Ливърпул, където Питър Томпсън и Йън Калахън ме захранват с топки и трябваше да се приспособя към новия стил на отбора и да играя в различна роля.

Вечерта преди финала обаче Алф ми каза: „Родж, утре си ти“. Разбира се нямах право да казвам на никого, дори на семейството ми. Трябваше да се пази в тайна заради спекулациите в медиите.

Помня и първия си разговор с Бил Шенкли, след като се завърнах на Мелууд. Той беше първият човек който срещнах в Ливърпул.

Каза ми: „Браво синко, сега имаме за вършене по-важни неща!“ Като шотландец, той не се радваше особено, че Англия стана Световен Шампион!

Бяха чудесни времена, които никога няма да се върнат. Играх за Бил Шенкли и сър Алф Рамзи, двамата най-емблематични мениджъри в британския футбол, който оформиха кариерата ми.

Двамата бяха истински приятели и са ме обсъждали. Днес хората не могат да разберат и осъзнаят, как може да има подобно разбирателство между двама мениджъри, но така беше навремето.

Той идва да говори на няколко пъти с Бил Шенкли за моето позициониране и игра. Чувствам се голям късметлия, че играх и за двамата, защото бяха страхотни. Различни, но двамата най-добри в онази епоха.

Няколко години след това, кариерата ми в Ливърпул приключи, но получих възможност да играя за моят идол от детството.

През годините си в Ливърпул така и не разбрах кога хората от клуба бяха зад мен. Борда не беше сигурен дали играя добре, но аз исках да остана, защото все още вкарвах.

Тогава Шенкс ме извика и каза, че ще ме продаде на Болтън, тъй като ме иска Нат Лофтауз. Направих пълен кръг и се върнах там откъдето тръгнах.

За мен не беше като голямата награда, но не би и толкова голям удар да напусне Ливърпул, тъй като Бълтън също беше отбора на сърцето ми.

Повечето ми приятели вече бяха напуснали Анфийлд, но все пак ми беше доста трудно да си тръгна. Всичко в Ливърпул беше прекрасно.

Преди мачовете пътувахме с автобус пълен с фенове. Обсъждахме мачовете по пътя, както и на връщане. Феновете бяха много приятни хора.

50 години след като напуснах клуба, любовта им към мен е силна и съм сред най обичаните лица на Анфийлд. За мен това беше приказен живот.

Все още получавам писма от фенове, с някой от тях станахме приятели през годините и ми гостуват. Виждам, че все още се вее в КОП-а и знамето със „Сър Роджър“.

Ходих и на партито в Ливърпул със старите момчета за Коледа и мисля, че бях само аз от онзи отбор. Но пък имах свой антураж от Скаузъри.

Бившите играчи Фил Томпсън, Джон Олдридж, Рой Евънс, Дейвид Феъркъф ……, които са били момчета и са ме гледали от трибуните, бяха около мен да ме закрилят. Наистина бе хубаво.

Срещнах се и с Юрген Клоп, когато навърших 80. Видя ми се добър човек и му разказах как съм получил този скандален прякор.

Пътувах с влака и група фенове ме бяха видели. Дойдоха да искат автографи, но пожелаха да се подпиша „Сър Роджър„. Казах им, че не мога да се подпиша като сър, но те не спираха да се молят!

Това бе единственият път, когато съм го правил. На една моя снимка с голяма глава, отдолу има надпис: „Сър Роджър! „

След Световното първенство праз 1966 г., започнаха да говоря да ни правят рицари, но честно казано аз никога не съм го искал. За какво ми е, след като имам този прякорът от КОП-а. Той значи за мен много повече.

Не помня всеки гол, но помня усещането за гол. Просто бях много щастлив да бележа, щастлив, че съм голмайсторът на Ливърпул. Като че ли не съм имал чак толкова лоша кариера,“ завършва Роджър Хънт.