Спомените на Рой Евънс от финала през 1995-та

Да водиш Ливърпул е трудно, дори в най-добрите времена, а когато стане въпрос за финал, знам че това е само една малка част от процеса.

Необходими са доста победи, за да се стигне до там, тренировките се планират седмици преди началото на срещата от мениджъра.

Не можеш да си позволиш да мислиш за финала, докато не пристигнеш на Уембли, но когато вече си там, трябва да си подготвен и да се държиш подобаващо.

За мен финалите не са нещо специално, защото всеки ма е специален, когато си начело на Ливърпул и повече мислих как да играе отбора ми и как да накарам момчетата да се наслаждават на футбола.

Разбира се за всеки мениджър е огромно вълнение да изведе отбора си на Уембли, защото успехите са много важна част от футбола.

Тренировките преди всеки финал протичат внимателно, тъй като никой не иска да се контузи, но за мен беше важно, играчите да се отпуснат и насладят на мача, защото футбола винаги трябва да е на първо място.

На теория звучи лесно, но което играеш и стигнеш до финал, не е толкова лесно. Всеки играч, който не попадне в състава е много разочарован, защото знае, че ще чака дълго преди отново да има шанс.

Например когато съобщих на Нийл Ръдок, че няма да играя на финала срещу Манчестър Юнайтед, той го прие съвсем нормално и каза ОК, но действителност съм сигурен, че е бил много разочарован и е искал да ме убие.

Все пак това са нормални човешки реакции, защото всеки иска да бъде в отбора. По време на мача, мениджърите не могат да окажат почти никакво влияние.

Атмосфера на Уембли просто не ти позволява да комуникираш с играчите от тъчлинията. Затова те трябва да знаят задачите си преди мача.

След големи победи никога не съм отказвал на момчетата да изпием по няколко бири заедно и да се насладим на успеха.

За подобни неща разбира се си имаше точно избрано време, но съм сигурен че това допринасяше да сплотяването на колектива.