Стивън Джерард: Преди година можех да приключа с футбола!

Капитанът на Ливърпул Стивън Джерард е сред най-емблематичните фигури на Анфийлд. Всеотдаен, непримирим, той завинаги остава в сърцата на феновете на Мърсисайдци, с отказа си да премине в друг отбор заради тлъсти заплати. В интервю пред вестник „Таймс“ Стиви Джи направи своята голяма изповед. И призна голямата си мъка – че може би никога няма да стане шампион на Англия с любимия си Ливърпул.

- Играете така, все едно че се наслаждавате на всеки един момент на терена. Каква е причината?
 - По-точно и аз не бих могъл да го кажа. Точно преди година, миналия октомври, бях изправен пред реалната опасност никога повече да не играя футбол. Мисля, че много хора всъщност не могат да проумеят това. Сега наистина се радвам на всеки миг. Просто всеки мач започвам с мисълта за преди една година.

- Какво всъщност се случи?
– Предстоеше мач срещу Уест Бромич. На една тренировка Дани Агер ми влезе много остро. Нещо, което всъщност е съвсем нормално за него. Глезенът ми се наду моментално. Мислих си: „Ще пия няколко обезболяващи, ще го наложа с лед и ако успея да го докарам дотам, че да си обуя бутонката – излизам да играя.“

- Само че не играхте. Какво се случи?
– Вечерта преди мача имахме отборна вечеря. Изведнъж в ресторанта влезе клубният доктор Заф Иябал. Дойде специално заради мен и изобщо не остана доволен от цвета и подутината в глезена. Взе ми проба, течност от глезена ми, и я изпрати за спешно изследване. Оказа се, че имам остра инфекция.

- По-нататък?
– Два часа след като бях седнал да похапвам спагети, вече бях настанен за спешна операция, за да ми бъде почистено инфектираното място. Оказа се, че ако в следващите 24 часа не бяха извадили цялата течност от глезена ми, щях да остана без връзки в него. Щеше да бъде напълно разяден. Нямаше да мога да играя никога повече, нямаше да мога дори да тренирам. Когато почна операцията, си казах: „Човече, това може да бъде краят!“

- Два дни по-късно обаче дойде един от най-щастливите моменти в живота ви, разкажете повече.
 - Така е, роди ми се третата дъщеря – Лордес. От едната болница трябваше да отида в другата като през цялото време куцуках на патерици. Но нямаше с какво да помогна. Можех да стъпвам само на един крак, другият ме болеше адски, стисках зъби, но… Разберете, точно в този момент щеше да е нелепо да се оплаквам на съпругата си Алекс колко много ме боли.

- В крайна сметка всичко приключи щастливо и на двата фронта.
– Така е, но дължа изключително много на д-р Иябал и на Крис Морган, физиотерапевта на Ливърпул. Те спасиха кариерата ми. Заради тях вече мога да гледам в бъдещето. В началото на този сезон изиграх няколко слаби мача. Ако това се беше случило преди няколко години, щях да полудея буквално. Щях да будувам цяла нощ и да се укорявам, че съм бил дупка. А сега просто си казвам: „Чакай, нали поне си там, играеш.“ Ето например вземете загубата от Манчестър Юнайтед през този сезон. Никога досега не бях се чувствал толкова… комфортно след загуба от големия ни враг. И не само заради моята лична история, а също така и заради начина, по който Ливърпул изигра това дерби.

- Как успявате да поддържате формата си?
 - Изкарвам повече време във фитнес залата, вземам ледени бани за възстановяване, посещавам часове по йога. Но това вече са нормални неща в елитния футбол, може би 90% от играчите ги правят. Когато съм на лагер с националния отбор на Англия, ги прави абсолютно всеки. Играта се променя всяка година – става по-бърза, футболистите са по-силни физически, въобще спортът е по-добър. Този сезон за Ливърпул направи дебют Джеръм Синклер, хлапе на 16 години. Представяте ли си? На 16 години. Когато аз бях на 16, можеше да ме издуха вятърът. Нямаше никакъв шанс да играя тогава за първия отбор. Но сега момчетата излизат все по-здрави от училищата, като машини са. С конструкцията на Руни, когато той започна.

- Как ще се справяте с тези наперени младоци?
– За старците става все по-трудно, няма шега. Но вижте как например Райън Гигс и Пол Скоулс се справят на тяхната възраст – направо отлично. Тук е много важна ролята на мениджъра. Старите играчи имат нужда от такива треньори, които да ги пускат в игра в правилния момент. Нещо, което Брендън Роджърс прави с мен в Ливърпул в момента. Има и още нещо – не мога да търча от врата до врата, както когато бях на 23 или 24 години. Тук също съм имал късмет с треньорите си. Бентиес, Улие, Роджърс, Капело, всички те са ми помогнали много с правилното разпределение на времето и силите по време на мач. Кога да преследвам топката, кога да я оставям, кога да се изолирам за малко от играта. По-скоро мога да кажа, че с годините изчистих стила си, отколкото че съм го променил.

- Докога ще имате сили да продължите?
– Мисля, че ще мога да играя на това ниво още известно време. Договорът ми изтича след края на следващия сезон. Искам да бъде пределно ясно – не натискам и не изнудвам клуба за нов договор, но се надявам, че няма да приключа с футбола, след като контрактът ми изтече. Убеден съм също, че ще бъда напълно наясно, ако дойде моментът, в който сам ще трябва да взема решение да спра. След всяка тренировка, независимо с Ливърпул или Англия, преценявам какво съм могъл да направя и къде вече не съм толкова добър. След което знам на какво трябва да наблегна следващия път.

- Споменахте няколко пъти новия си мениджър Роджърс. Как успявате да се разбирате?
 - От първия ден, в който Брендън дойде на „Анфийлд“, за мен е истинско удоволствие да работя с него. Методите и философията му са завладяващи и съм сигурен, че отношенията между нас, както между него и останалите от отбора ще стават все по-добри. Знам, че критиците твърдят, че нямам място в схемата на Роджърс. Това обаче не е съобщението, което получих от боса – той ме иска в отбора и смята, че мога да му помогна Ливърпул да върви напред.

- Роджърс е почитател на стила на Барселона, където топката се раздава от крак на крак на къси разстояния. Вие пък сте известен със склонността си да пускате дълги извеждащи пасове от собственото си поле.
– Вижте, ако получа удобна топка около наказателното поле на съперника и реша да дам пас, който не е рисков… Какво се получава? Да, може да постигна успеваемост на подаванията например 90%, но в същото време феновете на Ливърпул няма да са доволни от мен. Но те трябва да разберат, че ме оценяват не спрямо тяхното мнение за мен. Моята работа си остава една и съща – да създавам възможности, да вкарвам голове. Ако успея да играя на сигурни пасове и само в някои ситуации пробвам по-рисковани подавания (дано да са успешни), си мисля, че мениджърът няма да е недоволен от мен. Ако съм близо до защитата и почваме контраатака, естествено, че ще задържа топката, вместо да я хвърлям напред. Но съумея ли да напипам точността при дългите пасове, съм убеден, че Роджърс няма да се мръщи.

- Казват, че сте роден победител, че не приемате загубата до последния момент. Защо се получава така?
 - Заради страха – чисто и просто. Избива ме една нервност при мисълта, че ще загубя. Трябва да знаете, че не всички фантастични вечери с червената фланелка са били щастливи за мен. Странно е, но не мога да се насладя на даден мач, докато той не е завършил. С победа, разбира се. Рой Кийн го казва най-добре: „Всичко, което победата прави за мен, е да разкара далеч страха от загуба за известно време.“ С мен също е точно така. Печелиш и се успокояваш… за малко. До следващия мач. Така беше и след Истанбул, не мислете, че съм се радвал месеци след това. Всичко приключва със следващия мач.

- Манчестър Юнайтед, Реал Мадрид, Челси, Малага и наскоро Пари Сен Жермен ви искаха през годините. В един или два момента изглеждаше така, като че ли наистина ще напуснете „Анфийлд“.
– Постигнал съм много с Ливърпул, чувствата и любовта ми към този клуб са неописуеми. Не мисля, че ще играя за друг отбор. За мен сега е важно да преценя реалистично с какво ще мога да помогна на Ливърпул да спечели трофей през идните две-три години. А не егоистично да се измъкна и да отида някъде, където ще имам реален шанс да спечеля например титлата във Висшата лига. Защото, нека да сме честни, ще бъде истинско чудо, ако се сбъдне мечтата ми да стана шампион на Англия с Ливърпул. Казвам това по няколко причини – първо, възрастта ми, второ, класиранията ни от последните години, трето, състоянието на големите претенденти за златните медали. Не е както едно време за първото място да спорят единствено Манчестър Юнайтед и Арсенал, сега в борбата са замесени Челси, Манчестър Сити, Тотнъм, Нюкасъл. Висшата лига става все по-оспорвана. Миналия сезон бяхме осми, сега имаме шанс, да речем 50 на 50, да влезем в топ 4. Това е реалността, повече да искаме ще е фантазия. Но това не означава, че ще спрем да се борим.

- Вече сте на 32 години, наскоро издадохте автобиографичната си книга „Моята Ливърпулска история„, документираща 14-те ви години на „Анфийлд“. Мислите ли, че ще трябва да дописвате някоя и друга глава?
 - Напът сме да станем един наистина силен отбор. С измененията на Брендън Роджърс много отбори ще се мъчат до краен предел, когато играят срещу Ливърпул. От академията също идват страхотни момчета. Рахим Стърлинг е феноменален, за него ще се говори години напред. Много хора се опитват сега да си припишат заслугите за развитието на това момче, но главният принос е на Брендън. Той вярва в Рахим, вярва и на останалите юноши. Защото не е въпросът да попаднеш в мъжкия състав и да направиш десетина мача. Трябва да изиграеш 200-300 срещи и да помогнеш да се спечелят трофеи. Тогава се става голям футболист на Ливърпул. / 7 дни спорт /