Всеки който е прекарал известно време в компанията на Трент Александър-Арнолд, разбира защо макар и на 18, той бързо печели уважението на съотборниците си от първия отбор.

Естественият му талант е ясен на всички, но това, което го отличава много от неговите връстници, е отношението му към клуба и играта. Той е скромен, но винаги гладен за повече успехи.

Когато Трент Александър-Арнолд е само шест, скаута от академията на Ливърпул - Ян Бариган забеляза огромния потенциал и го кани в академията.

„Винаги съм се опитвал да намеря пукнатина по стените на Мелууд, за да мога да надничам какво се случва на тренировките.

Понякога с майка ми заставахме на изхода, за да наблюдавам как излизат моите идоли – Стивън Джерард, Джейми Карагър, Шаби Алонсо и Фернандо Торес.

За на Мелууд винаги е имало някаква загадка, която в действителност не мога да открия. Питал съм се колко невероятно би било и аз да бъда там и съм мечтал да мина през входа като играч на Ливърпул.

За щастие това се случи и беше наистина вълнуващо. Ако някой ми беше каза в началото на миналия сезон, нямаше да повярвам. Тъй като бях играл само веднъж за отбора до 23.

Бях в отбора до 18-години и дори не бях тренирал с този до 23, но тръгвайки на предсезонната подготовка, целта ми беше да стана титуляр в отбора до 23 или поне да започна да получавам игрови минути.

Никога не съм си мислил, че е възможно да направя такъв скок и да започна да играя за първия отбор.Израснах като фен на Ливърпул, тъй като цялото ми семейството е червено.

Обичам футбола от дете и започнах да играя още по детските площадки и в двора. Съседите ме мразеха, защото топката винаги влизаше в тяхната градина и често ходих да чукам на вратата им. Бяха изморени от случващото се всеки ден.

От Академията на Ливърпул ми изпратиха няколко покани за лятно училище. След като отидох, един от треньорите попита майка ми дали може да започна да тренирам редовно.Тя се съгласи и оттогава съм играч на Ливърпул.

Майка винаги е била до мен и ме е подкрепяла. Караше ме на тренировки четири пъти седмично и по мачове. Просто направи много за мен, така че едва ли ще мога да и се отблагодаря, че сбъднах мечтата си.

Винаги ще я обичам, но мисля, че тя просто искаше да ме вижда усмихнат и щастлив. Футболът ме караше да се усмихвам и ме прави щастлив.

Имам двама братя – по-малък и по-голям, които също ми помагаха. Но поглеждайки назад, не осъзнавах, че ритайки топката ще стана футболист. Мислех си, че просто ритам, за да се забавлявам.

Карах братята ми да ритат с мен и това ми помогна, тъй като не просто ритах в стената. За да успее човек е много важно цялото семейство да го подкрепя, макар понякога да е досадно за тях.

Алекс Ингелторп изигра важна роля в развитието ми. Тренировките на Къркби му помогна да съм подготвен за Мелууд. Вечно ще съм му благодарен за това.

Може би най-доброто от негова страна беше конструктивната критика и съветите. Всеки път, когато му казвах как искам да тренирам, той беше на тренировъчната площадка, за да ми помогне.

Нямаше значение колко дълго искам да остана, той беше до мен. Просто отношението му е невероятно.

Преди дебюта си с Тотнъм бях много нервен, наистина нервен. Не очаквах да играя, но Юрген Клоп показа, че ми вярва. Хубавото е, че бяхме заедно с Бен Уудбърн и Овие Еджария.

Не се чувствахме удобно около играчите от първия отбор. Не смятахме, че сме направили достатъчно, за да спечелим уважението им. Така, че с момчетата на моята възраст, споделях преживяванията.

Мисля, че най-важната среща за мен, бе на Олд Трафорд през януари. Всичко беше просто невероятно. Справих се доста добре срещу качествено крило като Антъни Марсиал.

Хареса ми преживяното и се надявам да имам още такива в бъдеще. Научих много от Юрген Клоп през този сезон, защото е добър човек. Винаги можеш да влезеш в кабинета му и да го питаш как да подобриш играта си.

Всеки футболисти има нужда от някой да посочва недостатъците, за да си сигурен, че ще станеш по-добър. А когато млад играч се справя добре, това го прави горд и щастлив. Юрген Клоп вярва в нас и когато се отплатим за тази вяра, той ни прегръща.

Искам да играя за Ливърпул през цялата си кариера, като Стивън Джерард и Джейми Карагър и се надявам един ден да стана капитан на Англия.

Докато не постигна това, няма да съм доволен от себе си. Само тогава не можеш да правиш крачки назад, защото веднага някой друг ще ти отнеме лентата.

За сега не чувствам допълнително напрежение само защото съм местен. Имам си собствени цели и мечти, които се опитвам да изпълня, които съвпадат с тези на феновете.

Идоли ми бяха Фернандо Торес, Хаби Алонсо, Стивън Джерард и Джейми Карагър. А това, че живеех наблизо ми помагаше да ги гледам как тренират през пукнатините на Мелууд или докато минават край мен с колите си.

Преди няколко седмици в Академията говорих със Стиви Джи и Алекс Ингелторп за това как да продължа да работя. Казаха ми, че винаги ще са до мен, ако имам нужда от съвет. Наистина ми помага да имам такъв наставник в клуба.

Това, че Стивън Джерард е мой идол, означава много за мен. Когато той ти каже, че винаги е готов да ги помага е невероятно и определено ще се възползвам.

Ще се стремя да ставам по-добър, тъй като в Ливърпул никога не можеш да се чувстваш комфортно. Във футбола винаги има някой, който иска поста ти.

Знам, че в момента съм далеч от това да покажа пълния си потенциал и трябва да продължа да работя здраво. Спокоен съм обаче, че това ще се случи, защото приятелите и семейството ми ме подкрепят,“ завършва Трент Александър-Арнолд.