Ян Мьолби: Как Кени Далглиш съживи кариерата ми?

Всеки път, когато хвърля поглед назад във времето се сещам за емблематичния сезон 1985/86, когато с Ливърпул спечелихме дубъл. Отборът показа характер, а аз излязох от сянката на трудната си дебютна кампания на Анфийлд, за да се превърна в известен играч под ръководството на Кени Далглиш.

За мен беше изненада, че Кени застана начело на тима, тъй като до тогава не бях чувал за длъжност играещ-мениджър. В Холандия и Дания, където съм играл имахме или треньор или мениджър, но те със сигурност не играеха. Това беше новост и аз дори се чудих дали ще сработи.

В първия си сезон, не бих казал, че съм бил близък или приятел с Кени Далглиш, но разбира се като съотборник го познавах. Изведнъж той стана бос и си мислех как ще заработи отбора, защото той нямаше опит в управлението.

Кени беше опитен футболист, но това беше нещо различно и хазартно решение. Аз от друга страна се борех в много аспекти да се адаптирам към английския футбол в първия си сезон, но очевидно Кени беше видял нещо в мен, за да спаси кариерата ми.

В онези времена, отборите не разполагаха с огромни състави и не бе прието даден основен футболист да не играе. Бях под голям натиск, тъй като Дания се класира за световното за първи път и имахме добри играчи.Треньорът каза, че няма да замина за Мексико, ако не се наложа в Ливърпул.

След като спечелихме титлата, мислите ни бяха насочени към финала в ФА Къп срещу Евертън. Спомням си, че бяхме излезли на по бира с Йън Ръш, и там засякохме няколко евъртънски фена, които се бъзикаха с нас, но ние си казахме, че ще ги победим!

Знаехме, че ще ни бъде изключително трудно на Уембли, срещу отбора на Хауърд Кендъл, защото бяха много силен тим. Мразех да играе срещу Питър Рийд и Пол Брейсуел, защото не ти даваха и да дишаш по терена и винаги битките с тях бяха епични.

Трябваше да бъдем по-умни и концентрирани, ако искаме да дочакаме нашият момент и да ги победим. Но през първото полувреме, Ливърпул не игра особено добре и Евертън поведе с 1:0, след като Гари Линекер преодоля Алън Хансен и вкара.

Те бяха много компактни и ни беше трудно да се справим, като дори не показахме индикации, че можем да направим нещо. Предполагам, че на почивката Кени върна силата в характера и ни даде надежда, че през второто полувреме можем да направим нещо.

Ключовият момент обаче се оказа, когато Брус Гробелар спаси удар на Греъм Шарп. След това Рони Уилън отне една топка и върнахме равновесие то на терена, след като Ръш изравни.

Имах пръст в трите гола на Ливърпул и когато ме питат дали това е най-силния ми мач, ми е трудно да не се съглася. Колкото по-важна е дадена среща, толкова по-голямо въздействие имате в очите на феновете и се помни по-дълго.

Всеки може да играе добре в незначителните мачове, но тях никой не ги помни. Дори не ги повтарят по телевизията, докато по онова време, финала за Купата на Англия, беше много по-голям от финала за Купата на Европейските Шампиони.

Знаех, че цяла Дания гледа мача, защото беше от голямо значение. Нямаше и как да бъде по друг начин, тъй като аз бях на Уембли в битка за най-важният трофей. Колкото по-драматична беше срещата, толкова по-дълго хората щяха да я помнят.

Всеки играч иска в подобен мач да вкара гол или да направи нещо, което се помни, а аз със сигурност постигнах това през втората половина.

Вероятно отборът ни през 1986 не беше най-добрият в историята на Ливърпул в сравнение с други години. Например отборът 1987/88 със сигурност беше по-добър. Но тогава Кени ни обедини и бяхме най-сплотени.

Бяхме заедно във всичко, имахме вяра и манталитет, не само на терена. Може би проблемът е, че ако погледнеш историята на Ливърпул. Просто армията на Кени, нямаше толкова много велики играчи на всички позиции.