Да отдадем почит по случай 100-ия рожден ден на легендата на Ливърпул - Бил Шенкли! Иконата на Анфийлд, е роден на 2-ри септември 1913 г.

„……….Няма как да не ти хареса Ливърпул, точно на морето е………“, казал Бил Шенкли на съпругата си, опитвайки се да я убеди, че си заслужава да живеят в Ливърпул и да поеме едноименния отбор. И така на 1 декември 1959 години директорите на футболен клуб Ливърпул обявяват назначаването на нов мениджър на отбора.

Шефовете на Мърсисайдци били убедени, че поверяват отбора на един внимателен човек, със строги тактически разбирания и приоритети главно в случващото се на терена.

Всъщност с привличането на Шенкли те отприщили вятъра на промяната, който в най-скоро време щял да вдигне реномето на клуба по-високо дори от пристанищните кранове на „Мърсисайдските докове”.

В годините преди да бъде назначен в Анфийлд Шенкли оставя следата си. Той е бил известен като упорит играч и още по-упорит мениджър, способен да вдигне отбора си от всякаква ситуация с кратки и смислени разбори и проницателен анализ на играта.

Накратко – именно това е бил човекът, от който Ливърпул се е нуждаел толкова много. И въпреки огромната подкрепа на привържениците и препълнените трибуни на Анфийлд, глад за успехи липсвал.

Последната титла на „червените” датирала от 1947 година, а 12 години по-късно спомените от този успех били забулени в мъглите на Мърси. През 1954 година клубът изпада във втора дивизия.

Всъщност отборът на Ливърпул от този период бил толкова жалък, че допуснал да бъде отстранен от аматьорския „Уостър Сити” в третия кръг на турнира за Купата на Англия през януари 1959 година. На „Анфилд” се нуждаели отчаяно от футболен Спасител и точно такъв намерили.

Бил Шенкли е роден в Гленбък, миньорско селище в Еършайр, което отдавна вече е изчезнало. Единственият спомен за това анонимно местенце са емайлирани значки с надпис „Гленбък” – ценени единствено от футболни фенове, по-голямата част от които естествено подкрепят Ливърпул.

Бил, или Уили както е бил наричан като момче, имал четири по-големи братя, всичките от които стават по-късно професионални футболисти.

Двама от вуйчовците му, Боб и Били Блит, също изкарват прехраната си по терените на Албиона и затова не било никак чудно, че и малкият Уили се ориентирал към играта.

Това обаче не е първата професия на Шенкли – преди талантът му да бъде забелязан подобно на почти всички представители на мъжкия пол в Гленбък, и той въртял кирката в мините.

„Нещото, което научих от дните ми в мините, е нуждата да се пошегуваш. Работата беше трудна, ужасно трудна и животът беше много тежък.“

„Имало е случаи, в които единственото нещо, което ни даваше сили да продължим беше един здрав смях. Ето защо винаги преди мач пусках по някой и друг майтап в съблекалнята – напрежението отива по дяволите, а колективният дух става по-силен.“

„Ако момчетата могат да се смеят заедно, това означава, че могат и да се потрудят на терена заедно”, заяви Бил Шенкли години по-късно.

През август 1932 година, вече навършил 19 години, Бил Шенкли най-накрая се сбогува с мините. Младежът получил писмо от „Карлайл” с покана за проби и нито за секунда не се поколебал да тръгва за Къмбърленд.

След семеен разбор било решено Уили да пътува с един от по-големите си братя, който да прецени ситуацията на място.

Бил Шенкли се представил успешно на пробите и му бил предложен договор срещу възнаграждение от 4 лири седмично. „Карлайл” се представял доста неуспешно и мениджърът Били Хампсън преценил, че младата придобивка е решението към промяна.

Хампсън заложил на Шенкли за първи път като титуляр на 31 декември 1932 година при равенството 2:2 срещу „Рочдейл”. До края на сезона Бил започвал винаги сред стартовите 11.

Това било само началото. Шенкли по-късно се присъединява към „Престън” и помага на отбора да спечели промоция. Именно с екипа на „Престън” Шенкли отбелязва първия си професионален гол – по ирония на съдбата попадението е срещу „Ливърпул”.

Няколко месеца по-късно Бил печели и първия си голям трофей – купата на Англия след победа над „Хъдърсфийлд”. Талантът е забелязан и преди Втората световна война да прекрати международните футболни изяви, Шенкли успява да изиграе пет мача с екипа на националния тим на Шотландия.

Последният мач на Шенкли е на 19 март 1949 година, когато в състава на „Престън” той губи от „Съндърланд” с 1:3. Краят бил горчив не само на терена – Шенкли бил в открит конфликт и с ръководството на клуба.

От „Престън” настоявали да му бъде продължен договорът като играещ треньор на резервите, а като поощряване му бил обещан бенефис. Бил Шенкли обаче считал, че след 16 години прекарани на „Дийпдейл”, заслужавал бенефис, но не като някакъв стимул, а като лоялен състезател на „Престън”.

Научавайки за раздора между двете страни, от „Карлайл” се опитали да привлекат отново Бил, този път като играещ мениджър.

След отказа на „Престън” да освободи състезателните му права, Шенкли обявил края на кариерата си като професионален футболист и поел „Карлайл” срещу 14 лири седмично.